Шарлот Бронте - Вийет

— Господинът не бива да очаква от мен някакъв драматичен спектакъл, в който разказвачът стои като на сцена и се опитва да завладее публиката със своето сладкодумие. Но аз ще му кажа следното. То е: „Ученикът на свещеника“.

— Ха! — възкликна той и руменината отново обагри мургавите му бузи. — Добрият стар отец не би могъл да избере по-неподходящ обект. Това му е слабостта. Но все пак какво става с този „Ученик на свещеника“?

— О, много неща!

— Кажете де, какви неща? Искам да зная.

— Ами младостта на ученика, възмъжаването му, неговото скъперничество, неблагодарността му, неумолимият му нрав, неговата измамност. Какъв лош ученик, господине! — неблагодарен, безжалостен, невеликодушен, злопаметен!

— И после? — подкани ме той, като си запали пура.

— И после — продължих аз — сполетели го бедствия, за които не заслужава съжаление, които той понесъл по най-недостоен начин, случили му се беди, за които не заслужава съчувствие, а накрая си отмъстил най-варварски, като посипал жарава върху главата на своя противник.

— Не ми казахте всичко — заяви той.

— Казах ви почти всичко, набелязах подзаглавията в разказа на отец Силас.

— Забравихте онова, което се отнасяше до безсърдечието на ученика, до неговото студено, неумолимо, монашеско сърце.

— Вярно, сега си спомням. Отец Силас наистина спомена, че призванието му било да стане свещенослужител — че животът му бил отдаден на бога.

— Какви връзки, какви задължения го тласкали към това?

— Връзките на миналото и благодеянията на настоящето.

— С една дума, всичко ви е ясно, тъй ли?

Изминаха няколко минути, в които той се отдаде на размишления.

— А сега, мадмоазел Люси, погледнете ме и с онази справедливост, която, уверен съм, никога не сте в състояние умишлено да накърните, отговорете ми на един въпрос. Погледнете ми в очите. Не се колебайте, не се страхувайте, че ще ви измамя. Аз съм човек, комуто можете да вярвате.

Вдигнах очи.

— Сега, след като ме познавате, като знаете цялото ми минало и всички мои отговорности — след като отдавна познавате моите недостатъци, смятате ли, че все пак можем да бъдем приятели?

— Ако господинът желае моето приятелство, щастлива ще съм да ми е приятел.

— Но аз имам предвид близък приятел — интимен и истински, — близък по всичко освен по кръвно родство? Желае ли мис Люси да стане сестра на един беден, поробен, натоварен с отговорности, обременен човек?

Не можех да му отговоря с думи, но струва ми се, че все пак наистина му отговорих. Той взе ръката ми, която намери утеха в закрилата на неговата. Неговото приятелство не представляваше никакво неуверено, несигурно благодеяние — не беше студена, далечна надежда, — не беше крехко чувство, неспособно да понесе тежестта дори на един пръст. Изведнъж почувствувах (или си въобразявам, че чувствувам) как ме крепи като здрава скала.

— Когато казвам приятелство, имам предвид истинско приятелство — натърти той; а пък аз не смеех да повярвам, че думи, тъй искрени, са достигнали до слуха ми, не смеех да повярвам, че някой може да ме гледа с такива добри, тревожни очи. Ако той наистина се стремеше да получи моето доверие и уважение и наистина беше готов да ми отвърне със същото, то тогава животът не би могъл да ми предложи нищо повече и нищо по-хубаво от това. Изведнъж станах силна и богата, в един миг станах истински щастлива. За да получа потвърждение, да затвърдя и да запечатам фактите, запитах:

— Сериозно ли говори господинът? Наистина ли чувствува, че има нужда от мене, че му трябвам като сестра?

— Да, да — отвърна той, — самотник като мене, който няма сестра, може да бъде само щастлив, ако намери в сърцето на една жена чиста сестринска любов.

— А смея ли да разчитам на господина? Бих ли могла да разговарям с него, когато поискам?

— Моята сестричка трябва да се увери сама — отвърна той. — Аз няма нищо да обещавам. Тя ще трябва да изпитва и да оглежда от всички страни своя своенравен брат дотогава, докато го направи такъв, какъвто го иска. В края на краищата в нечии ръце той се превръща в ковък метал.

Докато говореше, тонът на гласа му и светлината в дружелюбните му очи ми доставиха неизпитвано удоволствие. Вече не съжалявах, че нямам любим, че съм без годеник, че за мен не се грижи обичан съпруг. Стигаше ми този мой доброволен, саможертвен приятел. Окажеше ли се, че мога да разчитам на него — а по всичко личеше, че можех, — какво друго освен приятелството му бих могла да желая? Но ако всичко това се разпръснеше като сън, както вече ми се бе случвало…