Шарлот Бронте - Вийет

Небеса! Ето го онова тъй дълго отбягвано публично изпитание, което сега се сгромолясваше върху ми като мълния. Тези двама елегантни, издокарани, мустакати, иронични мъже не бяха други, а самодоволни учители от мъжкия колеж — господата Боасек и Рошемор, — студенокръвни мижитурки и педанти, скептици и присмехулници. Господин Пол, изглежда, необмислено им се бе похвалил с нещо написано от мене — нещо, за което нито ме бе поздравил, нито дори ми бе споменал и което вече смятах отдавна забравено. Съчинението ми не бе забележително с нищо, само изглеждаше такова, сравнено с най-посредствените писания на чуждестранните ученички. Във всяко английско училище то би минало незабелязано. Господата Боасак и Рошемор бяха сметнали за необходимо да се усъмнят в произхода му и да намекнат, че в това се криела измама. Сега на мен се падаше щастието да докажа, че не са прави, и да се подложа на мъчението да ме изпитат.

Последва незабравима сцена.

Започнаха от класиците. Никакъв резултат. Преминаха на Франция. Едва различавах една историческа личност от друга. Питаха ме за различни науки, но единственото, което получаваха в отговор, бе отрицателно поклащане на главата и неизменното «Не зная».

След многозначително мълчание подхванаха да ми задават по-общи въпроси и засегнаха един-два проблема, над които неведнъж бях размишлявала. Господин Емаюел, който до този миг бе наблюдавал сцената неподвижен мрачен като зимно слънцестоене, се пооживи. Реши, че сега ще се докажа колко съм умна.

И разбра колко е грешил. Макар отговорите на въпросите да нахлуваха в главата ми бързо и примерите да прииждаха в ума подобно пълноводен кладенец, не успявах да намеря думите, с които да дам израз на своите мисли. Или не можех, или не желаех да отговарям — не зная кое от двете; изглежда и нервите ми се бяха опънали, и настроението ми беше лошо.

Чух един от двамата — оня с обрамчения сюртук — да прошепва на своя колега: «Нима е такава тъпачка!»

«Да — казах си, — тъпачка е и завинаги ще си остане такава за вас двамината!»

Ала се измъчвах — ужасно се измъчвах. Видях челото на господин Пол да се сбръчква унило, а в очите му прочетох тъжен укор. Не искаше да повярва, че съм дотолкова тъпа, смяташе, че стига да искам, мога да се изразявам умно.

Накрая, за да облекча и него, и учителите, и себе си, казах на заекване:

— Господа, най-добре ме пуснете да си вървя, нищо няма да получите от мене. Както казахте, аз съм тъпачка.

Бих искала да го изрека спокойно и с достойнство или поне да имах достатъчно здрав разум, за да мълча; този измамен език се препъна, заплете се. Забелязвайки как съдиите хвърлят към господин Пол безжалостни тържествуващи погледи и чувайки нотките на отчаяние в собствения си глас, аз избухнах в задавящи сълзи. Раздвижена бях по-скоро от гняв, отколкото от мъка — ако бях мъж, със силен дух, бих предизвикала тия двамата начаса — но тъй като бях разтърсена от чувства, предпочитах да ме бичуват, отколкото да се издам.

Ах, тези некадърници! Как не са могли да разпознаят ръката на начинаещата в онова съчинение, което бяха нарекли измама? Беше на тема от класиката. Когато господин Пол ми я бе издиктувал, чух я за пръв път, материята ми бе непозната и нямах никакви материали, върху които да пиша. Ала намерих книги, проучих фактите, усърдно изградих скелет от сухите кости на истинското тяло, а сетне го облякох в плът и се опитах да му вдъхна живот; този стремеж ми бе доставил удоволствие. За мен бе трудно и мъчително докато намеря, подредя и свържа необходимите факти, неуморно се блъсках да установя и съчетая правилно отделните части. Силното ми отвращение към безотговорността и недостоверността неведнъж ме е предпазвало от ужасни грешки, ала знанията не бяха подредени в ума ми, готови да се притекат на помощ. Те не бяха засявани напролет, не бяха узрявали през лятото и прибирани наесен, не бяха скътани в сух хамбар. Всяко нещо, от което се нуждаех, аз събирах от полето — пълнех престилката си с диви билки и още зелени, ги хвърлях в гърнето. Господата Боасек и Рошемор не бяха осъзнали това. Приели бяха съчинението ми за творба на един зрял учен.

Ала не пожелаха за ме освободят. Наредиха ми да остана на мястото си и да пиша пред тях. Когато потапях перото в мастилницата с разтреперана ръка и оглеждах бялата хартия с очи, преливащи и заслепени от сълзи, един от моите мъчители започна объркано да се извинява за тревогата, която ми причинявали.

— Ние правим това в интерес на истината. Не желаем да ви наскърбяваме — каза той.