Шарлот Бронте - Вийет

— И — продължи свещеникът, а очите му се насълзиха — подслони тука и мене, старият си учител, и Агнес, престарялата прислужница от бащиния си дом. Зная, че за нашата издръжка и за други благотворителни деяния той отделя три четвърти от своя доход, а за себе си оставя само четвъртинка, с която да си купува хляб и да задоволява най-насъщните си нужди. Така за него е невъзможно да се задоми. Отдал се е на бога и на своята покойна любима, сякаш и той е свещеник като мене.

Отецът беше избърсал сълзите си и като произнасяше тези последни думи, вдигна за миг очи. Прозрях погледа му, макар да се опитваше да се прикрие. В това мигновение успях да прочета в него нещо, което ме удиви.

Католиците са особени хора. Ето например този, когото познавах не повече, отколкото последния инка на Перу или първия император на Китай — той бе прозрял в душата ми и всички мои грижи и докато аз си мислех, че разговорът се е повел случайно, той знаеше точно защо ми казва всяко нещо, съобразил бе да нареди така, че да дойде в определен ден, на определено място, при определени обстоятелства, а целият този умисъл на мен ми се бе сторил случайно стечение на обстоятелствата или последствие от нещо неотменимо. Внезапното досещане на мадам Бес да ме изпрати с честитките и подаръка, безхитростното ми пътешествие до площада на Влъхвите, появата на свещеника по стълбите и прекосяването на площада, застъпничеството му пред прислужницата, която иначе щеше да ме отпрати, повторната му поява на стълбището, поканата му да вляза в тази стая, портретът, готовността, с която ми разказа историята — всички тези малки случайности изглеждаха независими една от друга подобно разпилени зрънца на скъсана броеница. Ала нанизани от оня бърз и проницателен поглед на йезуита, те се подредиха в дълъг и строен низ. Къде беше възелът, къде се криеше закопчалката на тази монашеска броеница? Усетих скритото единство, ала все още не успях да открия обединяващата точка.

Умисленият ми вид, изглежда, се бе сторил подозрителен на отеца. Той кротко се обади:

— Госпожице, надявам се, че пътят, който ви предстои по тези мокри улици, не е много дълъг?

— Около два километра.

— Къде живеете?

— На улица «Фосет».

— Да не би — лицето му се оживи — да не би да сте от пансиона на мадам Бек?

— Да.

— Но вие познавате — и той плесна с ръце, — та вие познавате моя благороден ученик Пол!

— Господин Пол Еманеюл, учителят по литература?

— Самият той!

Настъпи кратко мълчание. Внезапно бях напипала възела, който завързваше конеца на броеницата. Усетих го да се отпуска под силния напор.

— За него ли ми говорехте преди малко? — запитах аз. — Той ли е вашият ученик и благодетелят на мадам Валравен?

— Да, а тъй също и на Агнес, старата прислужница; и нещо повече — додаде отецът натъртено, — той беше и все още е любимият, верният, предан, и вечен обожател на тази светица в небето — на Жустин-Мари.

— А вие, отче, кой сте вие? — Зададох въпроса, макар вече да бях подготвена за отговора. Знаех какво ще последва.

— Аз, дъще, съм отец Силас — оня недостоен син на светата църква, когото преди време удостоихте с вашата искрена и трогателна изповед, като ми разкрихте дълбините на едно сърце и тайното светилище на един ум, на чийто устрем към истинската вяра, признавам, дълбоко завидях. Оттогава нито за миг не съм ви изпускал от поглед, за секунда не съм преставал да се интересувам от вас. Приучен на дисциплината на католицизма, оформен от високите му идеали, надъхан от достойните му доктрини, аз оцених достойнствата на вашия дух и на ума ви и завидях на ереста за нейната плячка.

Тази гледна точка ме порази — едва не видях себе си в неговото положение — приучена на дисциплината на моята вяра, оформена от идеали, надъхана от доктрини, вдъхновена и т. н. «Това е вярно», си казах, ала се въздържах да отговоря и останах невъзмутима.

— Господин Пол, изглежда, не живее тук, нали? — обадих се след малко, защото сметнах, че е по-добре да говорим за това, вместо да разискваме верски теми.

— Не, идва само понякога, да поднесе почитанията си на своята възлюбена светица, да ми се изповяда и да изкаже уважението си към онази, която назовава своя майка. Неговото жилище се състои само от две стаи. Сам той няма прислужник, но въпреки това не желае мадам Валравен да се раздели с великолепните накити, с които я видяхте украсена и с които се гордее, защото са накитите на младостта й и последният спомен от богатството на сина й, бижутера.