Шарлот Бронте - Вийет

Най-сетне тръгнах. Покупките от магазините ми отнеха доста време, защото избирането и съчетаването на конци е отегчителна работа, но накрая изпълних всички поръчки. Подбрах необходимото за моделите на чехлички, за шнуровете за звънци, взех нужните закопчалки и пискюлчета за чантички — изобщо всички тези залисии ми се махнаха от ума, останаха само плодовете и поздравите, които трябваше да предам.

Мисълта за продължителната разходка из старинния и мрачен Бас Вий ми бе всъщност приятна, още повече, че вечерното небе се превръщаше в маса от синьо-черен метал, нажежена в краищата и бавно припламваща в някакво тъмночервено.

Страхувам се от ветровито време, защото бурята изстисква от човека енергия и усилия, нещо, което за мен е мъчително, ала пороят, гъстият снеговалеж или монотонният ромон на дъжда те карат единствено да им се покориш — стига да не мислиш за туй, че дрехите ти или ти самият си щял да се намокриш. В замяна дъждът измива столицата пред твоите очи. Отваря ти спокоен път през широките, красиви булеварди, сякаш с помощта на източна магия вкаменява цял един жив град, превръща един Вийет в един опустял Тадмор. Тогава нека да валят дъждове, да настава, ако ще, и потоп, но първо да се отърва от тази кошница.

Незнаен часовник от незнайна църковна кула («Йоан Кръстител» бе твърде отдалечена, за да се чува дотук) отмерваше пет и четвърт, когато стигнах до улицата и дома, указани от мадам Бек. Всъщност това не бе никаква улица, по-скоро напомняше част от площад. Беше тихо, големите бели камъни и настилката бяха обраснали с трева. Къщите бяха огромни и изглеждаха много стари, зад тях се виждаха върхове на дървета, които подсказваха, че отзад има градина. Всички бе облъхнато от старинност, работата с нейните залисии бе побягнала надалеч. Навремето тук са живели богаташи и е царял разкош. Църквата, чиито тъмни, полуразрушени кули се вдигаха над площада, приличаше на почитания и някога пищен храм на Влъхвите. Ала богатството и величието отдавна бяха разтворили позлатени криле и бяха побягнали, оставайки старите си гнезда за приюти на беднотията, или пък, пустеещи и празни, за да се разпадат самотни през дългите зими.

Като пресичах този празен площад, чиято настилка вече тъмнееше от дъждовни капки колкото петфранкова монета, не срещнах жива душа освен някакъв залитащ, престарял свещеник, който ме отмина, приведен върху своята тояга — синоним на старост и разруха.

Излязъл бе от същия дом, в който отивах, а когато застанах пред портата, едва затворила се подире му, и дръпнах звънеца, той се извърна да ме види. И остана да ме гледа. Вероятно с моята кошница от летни плодове и както бях лишена от достойнството, дарявано от възрастта, бе сметнал, че не ми е мястото пред този декор. Зная — ако врата ми бе отворила някоя румена прислужница, щях да си кажа, че и тя няма място в подобно жилище, ала когато се озовах пред една старица, облечена в старинна селска носия, с шапка, също тъй натруфена с висулките си от старинна дантела, с фуста и платнен жакет и на краката с дървени сабо, по-скоро като лодки, отколкото като обувки, казах си, че всичко е наред и напълно подхожда на останалото.

Изражението й обаче далеч не беше тъй на място, както облеклото; едва ли бях срещала по-свадливо лице. Измърмори нещо неразбираемо в отговор на запитването ми за мадам Валравен. Уверена съм, че щеше да изтръгне кошничката от ръката ми, ако не бе старият свещеник, който приближи, куцайки, спря я и сам изслуша съобщението, което имах да предам.

Глухотата му пречеше да разбере, че трябва да видя лично мадам Валравен и лично да й предам плодовете. Накрая все пак проумя какви са нарежданията, които съм получила, и че съм задължена да ги изпълня докрай. Заговори на възрастната прислужница, но не на френски, а на местното наречие, увеща я да ми позволи да пристъпя негостоприемния праг и сам ме заведе горе в нещо като салон, където ме остави.

Стаята беше просторна, с красив старинен таван и прозорци като в църква, с цветни стъкла, ала там нямаше никой, а здрачът от приближаващата буря я правеше странно прихлупена. От салона се влизаше в една по-малка стая; щорите на единствения й прозорец бяха спуснати. Мебелите едва се различаваха в сумрака. Опитах се да се развлека, като ги разпозная, особено ме привлече очертанието на някаква картина на стената.

Малко по малко картината сякаш се раздвижи. Пред смаяния ми поглед тя се разклати, потъна и изчезна напълно. След нейното изчезване остана сводест отвор, водещ към сводест коридор със загадъчна вита стълба; и коридорът и стълбището бяха от гол камък, без килим, небоядисани. По тази тъмничарска стълба се дочу потропване като от бастун, скоро върху стъпалата падна някаква сянка, накрая се показа и самата фигура.