Шарлот Бронте - Вийет

Да си призная, започнало бе да ми се струва, че този стар свещеник прилича на оня отец Силас, пред когото бях коленичила в църквата на Бегинажа. Не бях уверена, защото бях видяла изповедника в здрач и в профил, но все пас намирах известна прилика. Стори ми се също, че познах гласа му. Докато го оглеждах крадешком, той се издаде, че усеща изпитателния ми поглед. Извърнах се да разгледам стаята; и в нея имаше нещо загадъчно.

До кръст от странно изваяна слонова кост, пожълтял от старост и изправен пред тъмночервен олтар, на който лежаха скъп требник и броеница от абаносово дърво, висеше картината, чиито очертания бяха привлекли вниманието ми неотдавна — картината, която се движеше, изчезваше заедно със стената и пускаше в стаята привидения. В неяснотата на здрача бях я взела за Мадона; сега на светло тя се оказа портрет на жена с монашески одежди. Лицето, макар и некрасиво — бледо, младо и засенчено от унинието на скръбта или на болестта. Повтарям — не беше хубаво, не беше дори интелигентно, неговата дружелюбност бе дружелюбност на слабо тяло, на замрели страсти, на покорство, и все пак останах дълго загледана в тази картина е не можех да отделя погледа си.

Старият отец, който ми се бе сторил глух немощен, очевидно бе успял да съхрани донякъде силите си, колкото и да изглеждаше погълнат от четивото, без ни веднъж да вдигне глава — поне доколкото забелязах — да отмести поглед, долови посоката, в която гледах, и бавно, с ясен глас изрече следните четири заключения:

— Тя бе много обичана.

Тя се бе отдала на бога.

Тя все още живее в спомените, все още скърбят за нея.

— Кой, възрастната дама, мадам Валравен ли? — запитах, защото си въобразих, че нелечимата скръб от тежката загуба обяснява лошото настроение на старата дама.

Отецът поклати глава полуусмихнат.

— Не, не — рече той; — скръбта на една дама за децата на нейните деца може да бъде голяма, нейната печал за загубата им може да е нестихваща, ала любимият годеник, комуто съдбата, надеждата и смъртта трикратно са отказвали благословията на брака, той е, който скърби дълго и истинско за Жустин-Мари.

Стори ми се, че добрият отец очаква въпросите ми и аз запитах кой е оня, който е загубил и още скърби за «Жустин-Мари». В отговор чух един романтичен разказ, предаден вълнуващо под шума на нестихващата буря. Трябва да кажа, че би прозвучал още по-вълнуващо, ако не бе изпълнен с тъй много френски сантименталности в стила на Жан-Жак-Русо, ако бе предаден по-простичко. Ала достойният отец бе истински французин (все повече се уверявах в приликата му с моя изповедник), бе истински син на католицизма, а вдигнеше ли поглед към мен, оглеждаше ме крадешком и очите му се четеше по-голяма проницателност, отколкото можеше да се очаква от един седемдесетгодишен старец. И все пак вярвам, че беше добър човек.

Героят на разказа бе негов бивш ученик, който сега наричаше благодетел и който, оказа се, обичал тази бледа Жустин-Мари, дъщеря на богати родители, по времето, когато материалното му положение позволявало да претендира за нея и нейното богатство. Бащата на ученика — навремето богат банкер — се разорил, умрял и оставил след себе си само дългове и нищета. Тогава забранили на сина му изобщо да мисли за Жустин-Мари; най-много се съпротивлявала на брака онази стара вещица, грандамата, която видях, мадам Валравен — противопоставяла се с цялата ярост на своя нрав, който физическия недъг превръщал понякога демонически. Кротката Мери не била достатъчно измамна да хитрува, нито достатъчно волева да застане непоколебимо до любимия си. Отказала се от своя пръв обожател, ала не пожелала да приеме друг някой с по-тежка кесия, тя се оттеглила в манастир и там починала още като послушничка.

Нестихващата скръб обхванала сърцето, което я обожавало, и дълбочината на неговата любов и неговата скръб се изявили по начина, който трогна и мен, докато слушах печалния разказ.

Няколко години след смъртта на Жустин-Мари домът й също бил сполетян от разруха. Баща й, който бил бижутер, но всъщност играел доста и на борсата, се замесил в някакви финансови операции, които го злепоставили и разорили. Умрял от скръб по загубата и от срам заради преживения позор. Старата му гърбава майка, опечалената му съпруга останали без стотинка и също щели да загинат от бедност, ала презреният от тях, но предан обожател на дъщеря им научил за нещастието и с невиждана вярност се притекъл на помощ. На обидната им горделивост той отмъстил с най-чистосърдечна благотворителност — дал им дом, поел грижа за всичко, оградил ги с приятелство, с нежност и грижа, каквито не би проявил дори един истински син. Майката — добра по сърце — умряла, благославяйки го. А странната, невярна, студена, мизантропична баба живеела и до днес, издържана изцяло от този самопожертвувателен човек. Към нея, която била проклятието на живота му, която разбила надеждите му и вместо любов и семейно щастие му навлякла вечна скръб и безрадостна самотност, той се отнасял като преданият син — към добрата си майка. Довел я в тази къща…