Шарлот Бронте - Вийет

Но всъщност човешка фигура ли бе това видение, което пристъпваше насам, тази пречка, която отчасти затъмняваше свода?

Привидението приближи и вече го виждах ясно. Започнах да осъзнавам къде се намирам. Този стар площад не бе наречен случайно «Влъхвите», не случайно трите кули, извисени над него, бяха кръстени на трима мистични служители на едно мъртво и тайнствено изкуство. Тук владееше древна магия. Магически думи бяха открили пред мен царството на елфите — стаята, подобна на килия, изчезващата картина, сводът и коридорът, каменното стълбище — всички те бяха съставки на някаква приказка. Но най-ярко от всичко останало се открояваше главната героиня — Кунегунда, магьосницата — Малеволя, нимфата на злото. Как изглеждаше тя?

Беше висока около метър и двадесет, но безформена. Кокалестите й ръце бяха вкопчени едно о друго и стискаха златната топка на магически жезъл от слонова кост. Главата й бе едра, поставена не върху раменете, а на гърдите, сякаш нямаше шия. Бих казала, че лицето й бе поне стогодишно, очите й — още по-стари, — злобни, недружелюбни очи с дебели сиви вежди и избелели клепки. Като строго ме гледаха, с мътна неприязън!

Това същество носеше дреха от брокат, боядисана в ярко светлосиньо като тинтява, ошарена със сатенени едри листа. Върху дрехата имаше скъп шал, с пищен бордюр и толкова голям за фигурата й, че разноцветните му ресни се влачеха по пода. Но най-яркото у нея бяха накитите. Имаше дълги, прозрачни обици, искрящи с блясък, който не можеше да бъде фалшив; на мъртвешките си пръсти имаше пръстени от дебели златни халки и камъни — алени, зелени и рубинени. Гърбава, безформена, престаряла, тя се бе окичила като варварска царица.

— За какво ме търсите? — запита тя хрипливо, по-скоро с мъжки, отколкото с женски старчески глас; и наистина по брадичката й се виеха гъсти бели косми.

Предадох й кошничката и съобщението.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — отвърнах.

— Та то не си струваше — сряза ме тя. — Върнете се при мадам Бек и й кажете, че ако пожелая, и сама мога да си купя плодове, а що се отнася до поздравленията, ще мина и без тях! — И учтивата дама ми обърна гръб.

Тъкмо когато се извръщаше, се разнесе грохот от гръмотевица, мълния освети ярко салона и будоара. Магическата приказка продължаваше под съпровода на природните сили. А странникът подмамен в омагьосания замък, чуваше как навън се надига събудената от синя стихия.

Какво трябваше да мисля за мадам Бек след всичко видя от мене тук? Имаше странни познати. Поднасяше приветствия и дарове в едно неповторимо светилище, но предсказанията на невероятното същество, което обожаваше, бяха злокобни. Мрачната Сидония се отдалечаваше, немощна и безпомощна като парализирана, почукваше с кокаления жезъл по мраморната мозайка и продължи да мърмори злобно, докато изчезна.

Дъждът се лееше стихийно, небето се бе смъкнало ниско. Облаците, доскоро червеникави в своята чернота, сега бяха мъртвешки бледи, като подплашени. Макар да се бях похвалила, че не се боя от пороя, не ми се щеше да излизам навън. Мълниите проблясваха безжалостно, гръмотевиците падаха наблизо. Тази буря се бе развихрила внезапно над Вийет, сякаш бе избухнала в зенита си; валеше неудържимо, двувърхи коси гръмотевици прорязваха потоците, които се сипеха отгоре, червени зиг-заги изпъстряха валежа, блед като бял метал; всичко това падаше от едно небе, тежко и почерняло от гъсти облаци.

Напуснах негостоприемния салон на мадам Валравен и излязох на студеното стълбище. На площадката имаше пейка, останах да чакам там. Някой се появи на галерията горе — беше старият свещеник.

— Госпожицата не бива да стои тук — рече той. — Нашата благодетелка ще се огорчи, ако разбере, че тъй се отнасяме с гостите си.

Той толкова усърдно ме замоли да се върна в салона, че не можех да откажа, без да проявя неучтивост. По-малката стая беше по-добре подредена и по-уютна от голямата, там ме заведе. Като открехна леко завесата, зад нея се откри нещо, наподобяващо по-скоро параклис, отколкото будоар, тиха малка стаичка, място за реликви и спомени, а не за ежедневно ползуване и почивка.

Добрият отец седна, сякаш искаше да ми прави компания, но вместо да подхване разговор, взе някаква книга, впери очи в страниците и устните му зашепнаха молитва или литания. Жълтата електрическа искра от небето позлати голото му теме. Тялото му бе в сянка, дълбока и розова, седеше неподвижно като скулптура. В молитвите си сякаш бе забравил за мене, вдигаше очи само когато просветваше по-силна мълния или оглушителен трясък прогърмяваше застрашително. Но дори и тогава в погледа му се четеше не страх, а страхопочитание. И аз бях като занемяла, но тъй като не изпитвах истински ужас, можех спокойно да размишлявам и наблюдавам.