Шарлот Бронте - Вийет

С какво приятно изражение стоеше той, облегнат край кухненското огнище, и как ни се радваше! Бе от хората, които изпитват щастие, когато виждат, че другите са щастливи. Обичаше да усеща край себе си движение, оживление, изобилие и радост. Запитахме го къде ще седне. Отвърна ни, че след като бил наш роб, а ние — негови тирани, не смеел да си избере място без наше разрешение; тогава му донесохме големия стол на чифликчията, поставихме го начело на масата и го настанихме в него.

Как да не го харесва човек, въпреки всичките му бурни страсти и скандали, когато понякога умееше да бъде тъй мил и приятен, какъвто беше сега? Всъщност той бе раздразнителен, но по характер не беше лош. Успокой го, разбери го, утеши го и се превръщаше в кротко агне, не бе в състояние да стори зло и на муха. Представляваше малка опасност единствено за глупците, злите и равнодушните.

Той винаги спазваше религиозните обреди, затова е сега накара най-малката сред нас да изрече молитва преди закуската и сам се прекръсти благочестиво като някоя набожна жена. За пръв път го виждах да се моли и да прави този свят знак. Стори го тъй простичко, тъй по детски, че не успях да въздържа радостната си усмивка. Той ме забеляза. Протегна добрата си ръка и каза:

— Подайте ми ръката си. Виждам, че с едни и същи чувства, макар и с различни ритуали, боготворим един и същи бог.

Повечето от колегите на господин Еманюел бяха еманципирани и свободомислещи, неверници, атеисти и водеха живот, който не можеше да служи за пример. А той напомняше за средновековен рицар — религиозен по свой начин, с безупречен морал. Невинните деца и хубавите момичета бяха до него в безопасност. Притежаваше живи страсти, дълбоки чувства, ала неопетнената му чест и чистата му вяра бяха магията, която приспиваше разгневените лъвове.

Тази закуска премина като весело преживяване и това веселие не се състоеше единствено от празни развлечения. Господин Пол насочваше, ръководеше, контролираше и извисяваше нещата; общителният му , жив нрав се разкриваше пред нас свободен и безоблачен; заобиколен единствено от жени и деца, край него нямаше нищо, което да дразни и нервира. Постъпваше както той иска, а това бе наистина приятно за околните.

След като се нахранихме, всички бяха оставени на свобода да тичат и играят по поляните. Неколцина останаха да помогнат на чифликчийката да почисти. И аз бях сред тях, но господин Пол ме повика да седна до него под едно дърво — откъдето наблюдаваше момичетата как се забавляват по широката ливада — и да му почета, докато той изпуши пурата си. Той седеше на селска пейка, а пък аз — до ствола. Докато четях (джобно издание от класиката — един том от Корней; лично аз не го харесвах, но той го обичаше, защото откриваше у него прелест, каквато не бях в състояние да почувствувам), той ме слушаше с едно спокойствие, особено внушително, като се имаше предвид неспокойната му натура. Дълбоко щастие се излъчваше от сините му очи и изглаждаха бръчките по широкото му чело. Щастлива бях и аз — щастлива от слънчевия ден, още по-щастлива, че и той беше тук, а най-щастлива, че бе тъй добър.

Запита между другото дали не предпочитам да се забавлявам с моите другарки, вместо да седя край него. Не отговорих. Добре ми беше да съм там, където бе и той. Запита ме дали, ако съм му сестра, бих била щастлива да стоя с брат като него. Отвърнах, че сигурно ще е така, и тъй го чувствувах. Отново ме запита дали, ако се наложи да напусне Вийет и да замине надалеч, дали че ми е мъчно, аз хвърлих Корней и не отвърнах.

— Малка сестрице — рече той, — колко дълбоко бихте ме помнили, ако се разделим?

— На това, господине, ще отговоря трудно, защото не зная колко време ще мине, преди да престана да си спомням за земните неща.

— Ако се наложи да замина отвъд океана за две-три-пет години, ще ме посрещнете ли с радост, когато се завърна?

— Господине, а как ще живея аз през това отсъствие?

— Та нали затова съм към вас тъй строг и взискателен?

Скрих лице в книгата, защото бе обляно в сълзи. Запитах го защо ми говори така; а той отвърна, че ще млъкне, и ме развесели с най-мили думи. Но нежността, с която се отнасяше към мен до края на деня, разтревожи сърцето ми. Бе прекалено искрена. Не скръбна. Предпочитах да го виждам рязък, нервен и капризен, какъвто най-често беше.

Когато настъпи горещият следобед — денят бе точно такъв, какъвто предположихме, че ще бъде, жарък като юнски — нашият пастир прибра стадото от ливадата и кротко ни поведе към дома. Но цели пет километра ни чакаха — тъй отдалечен от Вийет бе оня чифлик, където бяхме закусили. Играта бе изморила много всички, особено децата. Те изглеждаха съвсем унили пред мисълта за дългото връщане под жаркото слънце, по голото, каменливо, напечено, прашно шосе. Но това също бе предвидено и бяха взети мерки. Отвъд оградата на чифлика видяхме две големи каруци, които идваха да ни приберат — превозни средства, каквито се наемат за училищни излети. Намери се място за всички и само след час господин Пол остави благополучни питомците си на улица «Фосет». Прекарахме един приятен ден. Той би бил още по-приятен, да не беше оня меланхоличен повей, който за миг бе засенчил яркото слънце.