Шарлот Бронте - Вийет

На първи май всички ние — а това значи двадесетте пансионерки и четирите учителки — бяхме предупредени да станем в пет сутринта, да шест да бъдем облечени и готови и да се явим при господин Еманюел, който щеше да ни изведе вън от Вийет — защото именно този ден той бе предложил да изпълни обещанието си да излезе на закуска в полето. Читателят помни, че аз не бях удостоена с покана за тази екскурзия, когато бе замислена — по-скоро обратното, ала сега, когато намекнах за това и пожелах да разбера какво ще стане, той ме смъмри така, че не се осмелих да предизвикам нови усложнения:

— Съветвам ви да не се дърпате отново — заяви ми господин Еманюел, а гласът му царствено ме стресна. Едно Наполеоново изявление ми бе достатъчно, затова реших да се присъединя към групата.

Утрото се сипна свежо, като че ли бе лято, с птичи песни в градината и с лека роса, която предвещаваше горещ ден. Всички си казахме, че ще е топло, всички с радост прибрахме дебелите дрехи и се облякохме подходящо за слънчево време. Чиста, свежа рокля от басма и лека сламена шапка, изработени тъй, както само френска шивачка може да ги изпипа — наглед простички, но много красиви, — това бе облеклото ни. Никой не се натруфи с коприни, никой не предпочете някоя поостаряла скъпа рокля, която трябва все някога да се износи.

Звънецът звънна весело в шест и ние изтичахме надолу по стълбите, минахме през «карето», през коридора и се озовахме във вестибюла. Там ни чакаше нашият учител, и той облечен с неугледното палто и «гръцката шапка» в младежка риза и весела сламена шапка. Приветливо пожела на всички ни добро утро, а повечето му отвърнаха с благодарствени усмивки. Подреди ни в редици и тръгнахме.

Улиците бяха все още тихи, булевардите — свежи и спокойни, като поля. Много бяхме щастливи, докато вървяхме по тях. Този наш водач, стига да поискаше, притежаваше способността да излъчва и внушава щастие също така, както при лошо настроение умееше да стряска всички наоколо си.

Не ни предвождаше, нито вървеше подире ни, а крачеше успоредно с нас и разговаряше — по-надълго с любимките си, но без да забравя и ония, които не обичаше. Самата аз предпочитах поради известни причини да не ме забелязва. Вървях с Дженевра Фаншоу и усещах на ръката си тежестта на солидната й ръка (тя бе в цветущо здраве и читателят трябва да ми вярва, че не беше лесно да се носи товарът на нейната хубост; неведнъж в този топъл ден си пожелавах да е малко по-слаба) — както и да е, след като тя не се отделяше от мене, реших да я използувам и да я поставям между себе си и господин Пол, като променях мястото си, щом забележех, че ни приближава, и заставах, ту от дясната, ту от лявата й страна. Личните ми съображение се дължаха на обстоятелството, че новата памучна рокля, която носех, беше розова — факт, който като се имаше предвид нашия предводител, ме караше да се чувствувам тъй, както навремето, когато трябваше да прекося една ливада, на която пасеше бик, наметната с шала от червен бордюр.

Известно време тази хитрост със сменянето на мястото и черния копринен шал, с който се опитвах да се увия, ми помагаха, но постепенно господин Пол установи, че от която и страна да приближи мис Фаншоу се оказваше до него. Познанството му с Дженевра никога нямаше да се задълбочи, английският й акцент неизбежно го разгневяваше. Нямаха нищо общо, което да ги привлича, всеки контакт помежду им довеждаше до отблъскване. Той я смяташе за празноглава и превзета, тя го намираше за грубиян, досаден и противен.

Накрая, когато може би за шести път бе променил местото си и всеки път осъзнаваше, че не е успял да ме приближи, той се наведе, погледна ме в очите и нетърпеливо запита:

— Какво има? Защо ме разигравате?

Едва бе изрекъл тези думи, когато проницателните му очи съзряха причината. Напразно размахах шала и разстлах отпред широкия му край.

— Аха-а! Зароди розовата рокля! — възкликна той и аз потръпнах, сякаш дочух внезапния раздразнен рев на цяра на ливадата.

— Но тя е памучна — обясних бързо — и е по-евтина, по-лесно се поддържа от всеки друг цвят.

— Мадмоазел Люси е по-суетна от десет парижанки — отвърна той. — Не съм виждала такава англичанка. Я гледай — и шапката, и ръкавиците, и ботинките!

Всички тези неща не бяха по-очебийни от ония на останалите в групата — с нищо не се отличаваха от техните, — бяха дори по-простички на вид, ала господинът вече бе намерил своята тема и подхвана да мърмори. Но думите му звучаха кротко подобно далечни буреносни облаци в летен ден. Една-единствена светкавица бе насмешливата усмивка в погледа му; накрая той заключи: