Шарлот Бронте - Вийет

— Скри ли нещо от мене?

— Не ти признах всичко. Ала сега ще ти кажа истината. Стъмва се, по-лесно ми е да говоря. Татко понякога ме оставя да отварям пощенската чанта и да му предавам съдържанието й. Една сутрин преди около три седмици много се изненадах, когато намерих сред десетината писма за господин Дьо Басомпие едно, адресирано до мис Дьо Басомпие. Веднага го забелязах, привлече погледа ми. Тъкмо се готвех да кажа: «Татко, тук има още едно писмо от доктор Бретън», когато онова «мис» ме накара да занемея. Никога преди не бях получавала писмо от мъж. Дали не трябваше да го покажа на татко и да оставя той да го отвори и първо той да го прочете? Не можех да го сторя, Люси. Толкова добре знам как ме вижда татко; той ме смята за малка ученичка, и през ум не му минава, че за другите аз вече съм пораснала и съм голяма. И тъй, с едно смесено чувство на вина и вълнение, което не съм в състояние да ти опиша, дадох на татко неговите десетина писма — неговото стадо, и запазих за себе си моето единствено агънце. То остана да лежи в скута ми по време на закуската, но ме поглеждаше загадъчно и ме караше да се усещам някак двойствена — дете на тоя мил татко, но вътре в мен вече пораснала. След закуската отнесох писмото си горе и заключих вратата, за да съм сигурна, че няма да ме безпокоят, започнах да проучвам моето съкровище отвънка. Минаха няколко минути преди да бях свършила с адреса и да се хвана за печата; човек не бива да превзема подобна крепост с внезапен щурм — тя се оглежда внимателно известно време, както казват военните. Почеркът на Греъм е като него самия, Люси, такъв е и печатът му — чист, решителен, закръглен; няма размазан восък — има пълна, плътна, голяма капка — ясен отпечатък; няма остри ръбове, които да дразнят окото, а един спокоен, равен, приятен почерк, който те успокоява, докато го четеш. Като лицето му е — тъй, както са изваяни чертите му. Виждала ли си го как пише?

— Виждала съм го. Продължавай.

— Печатът беше прекалено хубав, за да го разчупвам, затова го отрязах с ножиците. Когато вече трябваше да зачета писмото, отново се оттеглих доброволно; беше прекалено рано до вкуся от напитката, тя светеше тъй красиво в купата си; исках още малко да й се порадвам. Сетне изведнъж се сетих, че още не съм си казала сутрешната молитва. Чула бях татко да слиза по-рано на закуска, не исках да го накарам да ме чака и бях побързала да сляза, щом се облякох, като сметнах, че няма да има нищо лошо, ако се помоля по-късно. Някои биха рекли, че първо е трябвало да послужа на бога, а после на човека, ала аз смятам, че небето не ще се разсърди за нищо, което съм сторила за милия татко. Изглежда, че съм суеверна. Някакъв глас ми казваше, че не е хубаво да изпитвам друго чувство освен синовна обич, този глас ме подтикваше да се помоля, преди да се осмеля да прочета онова, което тъй копнеех да прочета, караше ме още малко да забравя за себе си и първо да изпълня върховния си дълг. Откакто се помня, ме обхващат подобни импулси. Оставих писмото и си казах молитвата, като накрая горещо си примолих да не изпадам в изкушение и да не извършвам нищо, което би причинило мъка на татко и никога чувствата ми към другиго да не ми позволяват да го пренебрегна. Мисълта за подобна вероятност прониза сърцето ми така болезнено, че се разплаках. Но въпреки всичко, Люси, знаех си, че след време татко ще трябва да осъзнае истината, ще трябва да бъде увещан и принуден да склони.

Прочетох писмото. Казват, Люси, че животът бил едно голямо разочарование. Аз не останах разочарована. Преди да зачета и докато четях, сърцето ми биеше учестено — то трептеше, — всеки трепет беше като задъхване на жадно животно, наведено над кладенеца, а кладенецът се оказа пълноводен, искрящ от бистрота; то щедро утоли жаждата си. Виждах слънцето да проблясва, Люси, през потока и нито мушичка, нито стръкче, ни едно насекомо, ни една прашинка не размътваха тройно пречистената струя.

Казват, че за някои животът бил изпълнен с терзания. Чела съм биографии, в които пътникът върви от страдание към страдание. Надеждата непрестанно му избягва, тя никога не спира, никога не се позабавя, че да позволи на ръката му да я докосне. Чела съм за ония, които са засявали, облени в сълзи, и жътвата им, вместо да бъде прибирана с радост, е бивала унищожавана от нечакана суша, или пък отнесена от силни урагани; тъй, уви, някои от тях са били принуждавани да дочакат зимата с празни хамбари и са умирали в дълбока нищета в най-мрачните и студени дни на годината.