Шарлот Бронте - Вийет

Харесвах я. Това не е изявление, което често съм си позволявала да правя за някои от моите познати в тази книга, затова читателят ще бъде принуден да го приеме поне веднъж. Интимните разговори, близкото оглеждане разкриваха у Полина само онова, което бе изискано и интелигентно, и искрено; затова и уважението ми към нея беше дълбоко. Едно по-повърхностно възхищение би било по-многословно; аз й се възхищавах безмълвно.

— Какво искаш да ме запиташ? — подканих я аз. — Бъди по-смела и го изречи.

Но в очите й не се четеше смелост. Когато срещнаха моите, тя ги сведе. Бузите й бяха зачервени, ала руменината им не бе повърхностна — някакво напиращо вътрешно вълнение ги озаряваше и обагряше с розовина.

— Люси, много бих искала да зная какво мислиш за доктор Бретън. Моля те, кажи ми истинското си мнение за достойнствата и склонностите му.

— Достойнствата му са оценени, и то заслужено.

— А склонностите му? Разкажи ми за тях — настоя тя, — ти го познаваш отблизо.

— Познавам го наистина отблизо.

— Знаеш го какъв е в семейството си. Виждала си го, когато е с майка си. Разкажи ми какъв е като син?

Тя държеше ръката ми и при всяка похвална дума лекичко я погалваше.

— Какви са другите му достойнства, Люси?

— Доктор Бретън е милосърден — човеколюбив и към своите ближни. Доктор Бретън е готов да проявява доброта към най-първобитния дивак и към най-страшния престъпник.

— Чух как едни господа, таткови приятели, казаха същото за него. Разправяха, че мнозина от бедните пациенти в болниците, които се страхували от бездушните и самомнителни хирурзи, го приемали с радост.

— И са прави, видяла съм това с очите си. Веднъж ме заведе в една болница, видях как го посрещат. Приятелите на баща ти имат право.

В очите й, когато се вдигна за миг, прочетох искрена благодарност. Личеше, че има още много да каже, но не знаеше дали да го стори сега и именно тук. Здрачаваше се, огънят в огнището блестеше уморено, но аз си помислих, че на нея й се искаше стаята да е още по-тъмна и да е много по-късно.

— Колко е тихо тук и какво спокойствие цари — подхвърлих, за да я подтикна към разговор.

— Нали? Да, вечерта е тиха и няма да ме викат за чая. Татко ще вечеря навън.

Тя все още ми държеше ръката и разсеяно си играеше с пръстите ми, слагаше ми своите пръстени, увиваше къдрици от хубавата си коса около тях, потупа с дланта ми топлата си буза и накрая, като прочисти гласа си, който бе ясен като на чучулига, заяви:

— Може да ти се види странно, че говоря толкова много за доктор Бретън, че толкова те питам за него, че толкова се интересувам от него, но…

— Не ми се вижда странно, съвсем естествено е. Ти го харесваш.

— Но дори да го харесвам — рече тя забързано, — това дава ли ми право да говоря за него? Сигурно ме мислиш за безволева като братовчедка ми Дженевра.

— Ако смятах, че поне мъничко приличаш на мадмоазел Дженевра, нима щях да седя тук и да те чакам да ми се изповядаш? Щях да стана да се разхождам на воля из стаята и да предугаждам всичко онова, което се готвиш да ми кажеш. Продължавай!

— Наистина ще продължа — отвърна тя. — Какво друго мислиш, че искам? — И като ме погледна, заговори — малката Поли от Бретън — капризна и чувствителна. — Ако — рече тя натъртено, — ако аз харесвах доктор Бретън толкова много, че от харесване да ми се искаше и да умра, това само не би ми дало да изрека на глас ни една дума — щях да немея като гроб, да немея като тебе, Люси Сноу.Ти го знаеш, и знаеш също, че щеше за ме презираш, ако не успеех да се овладея, ако бях взела да хленча и да ти се оплаквам, че съм харесвала някого, който не ме и поглежда.

— Вярно — не обичам жените и момичетата, които се хвалят с победите си или се оплакват от страданията, нанесени им от любовта. Но ти Полина, можеш да говориш, защото аз искрено желая да те изслушам. Кажи ми всичко, което искаш да кажеш и което ще ти донесе утеха. Само това искам.

— Обичаш ли ме, Люси?

— Да, Полина.

— И аз те обичам. Приятно ми е да бъда с тебе, усещах го и когато бях малко, палаво, непослушно момиченце. Колкото те безпокоях тогава с непослушанието си и с моите прищевки. И сега си добре дошла, обичам да разговарям с теб и ти вярвам. Слушай тогава, Люси.

И тя се сгуши до мене, облегната на ръката ми — облегната леко, а не с уморителната и егоистична тежест, с която почтената мис Фаншоу се отпускаше отгоре ми.

— Преди малко ти ме запита дали не сме влезли във връзка с Греъм, докато ни е нямало тук, и аз ти отговорих, че той е писал две писма на татко по негова работа. Това беше вярно, но аз не ти казах всичко.