Шарлот Бронте - Вийет

Вече му вярвах, и след като му повярвах, удостоих го с най-искрено възхищение, нещо, което накара сърцето ми да се свие.

— Що се отнася до Сент Пиер — продължи той, след като се съвзе, защото гласът му бе прозвучал неуверено, — по едно време тя си бе намислила да стане мадам Еманюел и не съм сигурен дали нямаше да се поддам, ако не беше оная там решетка с осветения прозорец. Ах, омагьосаната ми решетка! Какви чудеса съм виждал оттам! Да — продължи той, — свидетел съм бил на нейната злоба, на нейната суетност, на нейното лекомислие — не само тук, но и другаде; видях неща, които ме предпазиха от всичките й хитрини. Спасен съм от бедната Зели. — А що се отнася до ученичките ми — отново въздъхна той, — тези руси девойки, тъй кротки и свенливи — наблюдавал съм най-сдържаните да лудуват като момчета, най-свитите да късат гроздове от стената, да брулят круши от дърветата. Когато дойде английската учителка, аз я видях, забелязах пристрастието й към тази алея, усетих влечението й към самотата, наблюдавах я неотстъпно много преди да си бяхме проговорили. Помните ли как веднъж пристъпих мълчаливо и ви поднесох букетче от бели виолетки — когато още бяхме непознати?

— Помня. Изсуших виолетките, запазих ги и още ги пазя.

— Зарадвах се, когато ги приехте спокойно и без да се отвърнете, без лъжлива свенливост — чувство, което се ужасявам да извикам и което забележа ли го в погледа или жеста, дълбоко ненавиждам. Но да се върнем на въпроса. Наблюдавах ви не само аз — особено по здрач, друг един ангел хранител безшумно витаеше наоколо. Вечер след вечер братовчедка ми Бек се прокрадваше по ония стълби и безшумно следеше движенията ви, без да я забелязвате.

— Но, господине, възможно ли е чак от оня прозорец да виждате какво става в градината през нощта?

— Когато има луна, виждам ясно с далекогледа — имам далекоглед, — но градината всякога е отворена за мене. В навеса, в дъното там, има една врата закъм двора, който се свързва с колежа, притежавам ключа от тази врата и тъй влизам и излизам когато пожелая. Този следобед влязох през нея и ви намерих заспала в класната стая. Тази вечер също се промъкнах оттам.

Не се въздържах и казах:

— Колко ужасно щеше да е всичко, ако бяхте някой зъл, непочтен човек!

Не обърна никакво внимание на начина, по който аз гледах на въпроса. Запали пура и докато пушеше, облегнат на едно дърво, оглеждаше ме спокойно, с весело изражение, което имаше, когато бе в добро настроение; реших да го посмъмря. Той неведнъж ме бе поучавал с часове, не виждах защо поне веднъж да не му кажа какво си мисля за него. Затова му обясних как гледам на тази негова йезуитска система.

— Прозренията, до които ви води тя, са твърде скъпо платени, господине. Това крадливо влизане и излизане унищожава собственото ви достойнство.

— Достойнството ми! — възкликна той засмяно. — Кога сте ме виждали да се тревожа за собственото си достойнство? Вие, мис Люси, сте тая, която има достойнство. Неведнъж в присъствието на вашата уважаема островна личност аз съм си доставял удоволствие да погазвам онова, което благоволявате да наричате мое достойнство, раздирал съм го, запращал съм го по дяволите в ония луди пристъпи, които сте наблюдавали с такава надменност и които зная, че преценявате като буйства на бездарен английски актьор.

— Господине, заявявам ви, че всеки поглед, който хвърляте иззад оная решетка, е зло, насочено срещу най-ценните ви качества. Да се изучава човешката природа по този начин, е все едно да се засищаш тайно и светотатствено с ябълките на Ева. Съжалявам, че не сте протестантин.

Безразличен към пожеланията ми, той продължаваше да пуши. След като мълчаливо и замислено, внезапно изрече:

— Виждал съм и други неща.

— Какви други неща?

Той измъкна пурата от устните си и захвърли угарката сред храсталака, където тя за миг остана да блести в мрака.

— Погледнете — рече той, — това въгленче не ви ли прилича на око, което ни наблюдава?

Направи няколко крачки по алеята. Върна се и продължи:

— Виждал съм, мис Люси, неща, необясними за мен, които са ме карали по цяла нощ да наблюдавам, за да намеря обяснението, което още не съм намерил.

Гласът му беше странен; настръхнах. Той видя, че потръпнах.

— Страхувате ли се? От думите ми ли, или от онова черно завистливо око, което потъмнява?

— Студено ми е. стъмни се и е късно, въздухът се промени. Време е да влизаме вътре.

— Още е осем, но скоро ще се приберете. Отговорете ми само на този въпрос.