Шарлот Бронте - Вийет

«Животът не е много скъп — казвах си аз, — в този град Вийет, където хората са по-благоразумни, отколкото сънародниците ми в милата стара Англия, по-малко ги занимава външната страна на нещата, не отдават кой знае колко голямо значение на показността, никой не се срамува да трупа и да пести, щом му се отдаде удобен случай. Наемът за едно прилично жилище не е много висок. Когато успея да спестя хиляда франка, ще наема къща с една голяма стая и две-три по-малки, с една естрада за мене, върху й ще сложа маса и стол, ще купя гъба и малко тебешир, ще започна с приходящи ученички и ще си пробия път. Мадам Бек, доколкото зная, е започнала по същия начин, а ето къде е стигнала вече. Всички тези сгради и градината са нейна собственост, купени с нейни пари; има осигурени средства за старини и ръководи едно процъфтяващо училище, което ще осигури работа и за нейните деца.»

«Смелост, Люси Сноу! Проявиш ли самоотверженост и пестеливост, с постоянство те ще осъществиш целта си в живота. Не си позволявай да хленчиш, че подобна цел била твърде егоистична, твърде ограничена или безинтересна; задоволи се да се трудиш за своята независимост и като я постигнеш, тогава ще получиш правото да се оглеждаш за нещо по-възвишено. Но след това — нима не можех да очаквам друго от живота — нито истинско дом, нито нещо, което да ми е по-скъпо на мен самата и което със своята първостепенна значимост да е в състояние да ме тласне към хоризонти, до които не си струва да стигам заради себе си — нищичко ли, пред чиито нозе доброволно да захвърля целия товар на човешкия егоизъм и славно да се устремя към по-благородна цел: да работя и да живея за другите? Струва ми се, Люси Сноу, че орбитата на твоя живот ще се окаже по-несъвършена, на теб ти стига и един полукръг. Отлично. Мнозинството мои събратя са в същото положение. Зная, че повечето от мъжете и огромното мнозинство на жените прекарват живота си в жертви и лишения. Не виждам защо тогава аз да съм сред избраниците. Вярвам, че и най-окаяните съдби понякога се озаряват от надежда и слънчеви лъчи. Вярвам, че този живот не е всичко — не е нито началото, нито краят. Вярвам, докато треперя, надявам се, докато плача.»

И тъй, приключвам с този въпрос. Правилно е от време на време да правим равносметка на нашия живот, да я уреждаме почтено. Нещастен е оня, който се самоизмамва, докато прави тази равносметка, и в писва в графата «щастие» онова, което всъщност е нещастие. Нека открито наричаме терзанието терзание и отчаянието — отчаяние; да вписваме и двете с ясни букви и с твърда ръка. Най-добре е да се изплаща дължимото на Ориста. Измамиш ли я, впишеш ли «щастие» там, където трябва да изпишеш «страдание», ще се увериш, че твоят всесилен кредитор ще забележи измамата, ще отблъсне монетата, с която се опитваш да го изиграеш. Опитай да дадеш на по-силния — та бил и най-мрачния ангел на божието войнство — вода, когато той е поискал кръв. Ще я приеме ли? Не, дори да му предлагаш цялото море в замяна на една червена капка. Аз уредих сметката другояче.

Поспрях пред Метусалем — гиганта и патриарха на градината, — облегнах чело на възловатото му стебло, опрях нозе на камъка, който покриваше малкия саркофаг, скрит в корените му, и си припомних вълненията, погребани там, спомних си доктор Джон, искрените ми чувства към него, вярата ми в неговото съвършенство, възхищението ми от неговото очарование. какво бе станало с това странно, едностранчиво приятелства, съчетано половината от студен мрамор и другата половина от плът и кръв — в моята половина от истина, а в другата по всяка вероятност от шега?

Мъртво ли беше това чувство? Не знаех, но то бе погребано. Понякога ми се струваше, че в гробницата се прокрадва живот, привиждаше ми се разровена земя, въобразявах си, че забелязвам нечии коси, все още златни и живи, размесени с изгнилите дъски на ковчега.

Дали не прибързвах, питах се понякога; тези въпроси се връщаха към мен с особена острота след някоя случайна среща с доктор Джон. Той все още ме гледаше с мил поглед, ръката му беше толкова топла, в гласа му още прозвучаваше нежност, когато произнасяше името ми, никой друг не ми казваше «Люси», както той. Ала времето ме бе научило, че тази благост, тази сърдечност, тази музика не са били за мен. Те бяха част от него самия, това бе сладостта на характера му, това бе балсамът на доброто му настроение. Той ги излъчваше тъй, както зрелият плод облагодетелствува със своята сладост жужащата пчела, разпръскваше ги около себе си така, както уханните цветя ароматизират въздуха със своето ухание. Нима нектарът е влюбен в пчелата или в птицата, която храни? Нима дивата шипка е влюбена във въздуха край нея?