Шарлот Бронте - Вийет

Какво ли не измисляше господин Пол, за да ме накара да издам тайната си, как не ме въртеше, как не ме заплашваше, какво ли не направи, за да ме разобличи. Понякога слагаше пред мен книги на гръцки и латински, а после ме наблюдаваше, тъй както тъмничарите на Жана д’Арк са я подмамвали с воинско снаряжение и са очаквали да я разобличат. Той отново изрече неразбираеми цитати от незнайни автори и докато от устните му се лееха звучните и сладки слова (езикът на класиците звучеше музикално от неговите уста, защото гласът му бе хубав, с богат регистър, с мелодична модулация и ненадмината изразителност), той не отделяше от мен будните си, проницателни, често пъти злобни очи. Личеше, че рано или късно очаква забележителна демонстрация от моя страна. Ала то не се случи. След като нищо не разбирах, естествено бе, че не бях в състояние нито да се възхитя, нито да се раздразня от изреченото.

Объркан, едва ли не разгневен, той не се отказваше от своята идея фикс. Заяви ми, че съм била безчувствена, че лицето ми било като каменна маска. Изглежда не бе в състояние да си признае простата истина и да ме приеме такава, каквато бях. Мъжете, както и жените, изглежда, се нуждаят от някои заблуди, а когато не ги намират наготово, създават си ги сами.

Понякога наистина ми се щеше подозренията му да имат някакво основание. Имаше моменти, когато бях готова да дам дясната си ръка, за да притежавам съкровищата, които смяташе, че крия. Той заслужаваше достойно наказание за сприхавите си приумици. Как бих тържествувала, стига само да можех да му покажа, че най-дълбоките му подозрения са действителност. Как бих се радвала да можех да размахам пред погледа му, да изпреча пред прословутите му очила своите истински знания. О, защо никой не се бе заел да му изучи, докато бях достатъчно млада, за да се уча, та сега да можех с огромно, внезапно, свръхчовешко разбулване — с едно студено, жестоко, съкрушително тържество — веднъж завинаги да смачкам подигравателния дух на Пол Карл Давид Еманюел?

Уви! Не бях в състояние да си доставя подобна наслада. И днес както обикновено цитатите му се оказаха безполезни. Той скоро промени темата.

Следващата беше «Умни жени». Тук той се чувствуваше у дома си. «Умната жена» според него била нещо като «Lusus naturae», «злощастна случайност», нещо, за което нямало нито място, нито полза в естеството, ненужна и като жена, и като работничка. Преди всичко пречила й красотата. Дълбоко бил убеден, че хубавата, безлична и безвредна женска посредственост била оная единствена възглавка, върху която мъжкият ум и мъжкият разум можели да намерят отмора за своите трескави слепоочия, а що се отнасяло до работата, единствено мъжкият ум можел да постигне някакви резултати — е?

В това негово «Е?» се криеше предизвикателство, което аз трябваше да приема или да оспоря. Аз обаче отвърнах така:

— Това не ме засяга и не ме интересува. — А след малко додадох: — Свободна ли съм вече, господине? Иззвъняха за обеда.

— Че какво от това? Не сте гладна, нали?

— Гладна съм — отвърнах, — не съм хапвала от закуската в седем — ако сега не отида, няма да хапна нищо чак до вечерта в пет.

Той бил в същото положение, но щял да раздели обяда си с мен.

И като разчупи кифлата, която си бе взел, за да се подкрепи, даде ми половината. Този човек беше като куче, което лае, но не хапе; ала голямата атака предстоеше тепърва. Докато дъвчех кифлата, изтървах се да изкажа скритото си съжаление, че наистина не притежавам ония знания, което той подозираше у мен.

Наистина ли се чувствувам чак толкова невежа? — запита той по-кротко.

Ако му бях отвърнала утвърдително, с унил глас, уверена съм, че щеше да ми протегне десница и веднага щяхме да се сдобрим, ала аз отвърнах:

— Не съвсем. Невежа съм господине, по отношение на знания, които ми приписвате, обаче понякога, не винаги, чувствувам, че владея знания, които са мои собствени.

— Какво искате да кажете с това? — запита остро.

Трудно ми беше да му отговоря накратко, затова промених темата. Тъкмо бе изял половинката от своята кифла. Убедена, че и той като мене не се е заситил с такова малко късче и понеже надушвах уханието на печени ябълки, което се носеше откъм трапезарията, осмелих се да запитам дали долавя приятната миризма. Отговори утвърдително. Казах му, че ако ме пусне да мина през градинската врата и ми разреши да потичам през двора, ще му донеса една пълна чиния; додадох, че сигурно са много вкусни, защото Готон умееше да пече, или по-скоро да задушава плодовете с малко подправки, захар и една-две чаши бяло вино. Пуска ли ме?