Шарлот Бронте - Вийет

Проблясъците, първите признаци на дарбата, които се проявяваха у някои от заобикалящите го или у подчинените му, го вълнуваха странно, дори го разстройваха. Той наблюдаваше мъчителното раждане с мрачна гримаса, не протягаше ръка за помощ, вероятно си казваше: «Хайде, ела на бял свят, ако ти стигат силите», но не желаеше да помогне.

Преминеха ли първите спазми и опасностите от първите сблъсъци, когато вече бе поет първият живителен дъх, когато виждаше, че дробовете се издуват и започват да дишат, когато усещаше, че сърцето затуптява и в очите проблясва живот, не обичаше да насърчава.

«Първо докажи, че си истинска, и тогава ще те оценя!» — гласеше повелята му; а в каква мъка превръщаше той доказателството! Какви тръни и бодили разстилаше по пътеката за тези нозе, несвикнали на труден път! Наблюдаваше, без да му трепне сърцето; изпитанията, които поставяше, трябваше да се преминат, и то безпогрешно. Следеше внимателно стъпките, а те понякога, в изкачването до целта, оставяха кървави следи — следеше ги навъсено, с безмилостно полицейско око, впито в измъчения пилигрим. Когато най-сетне му разрешаваше да си почине, преди дрямката да е притворила клепките му, разтваряше същите тези клепки с безжалостни пръсти и се взираше дълбоко в зениците, за да прозре в мозъка, в сърцето, търсеше да съзре суета, горделивост или неискреност, да ги открие, все едно в каква форма, сврени в най-скришните места. И ако накрая оставяше новопосветения да спи, то не бе за дълго, будеше го внезапно, да го постави на нови изпитания. Товареше го с непосилни задачи, когато беше най-уморен, изпитваше нрава, разума, здравето му и едва когато най-безжалостните изпити бъдеха издържани, когато и най-разяждащите киселини не успяваха да накърнят ценната руда, когато просто не можеше да не признае, че тя е истинска, тогава той с мрачно мълчание я бележеше с печата на своето одобрение.

Говорех тъй, защото сама преминах през тези тежки мъки.

До времето, когато завърших последната глава, господин Пол не ми е бил учител — не ми бе давал уроци, но около това време веднъж случайно ме чу да признавам пълното си невежество в един клон на образованието (мисля, че бе аритметиката) — нещо, което би опозорило дори момченце от училището за бедняци, както справедливо забеляза господин Пол, и той ме взе в своите ръце; първо ме запита, откри, че съм напълно неподготвена, даде ми учебници и ми възложи някои задачи.

Зае се отначало с мен с удоволствие, дори с нескрита радостна възбуда и благоволи да ми заяви, че според него съм била «доста схватлива и не неспособна» (което означаваше «възприемчива» и не съвсем «отчайваща»), но вследствие на неблагоприятни обстоятелства намирала съм се все още «в състояние на крайно недостатъчно умствено развитие».

Всяко ново начинание за мен се бележи от някакво свръхестествено затъпяване. Никога не съумявам, дори при завързването на най-обикновено познанство, да се представя или да изтъкна, че съм в състояние да проява дори посредствена схватливост. Всяка нова страница, която обръщам в живота, се предшествува от мъчителен и труден пасаж.

Докато траеше този пасаж, господин Пол бе много мил, много добър, всеопрощаващ, забелязваше как сама си нанасям остра болка, какви тежки унижения понасям от собственото си чувство за некадърност; няма думи, които да опишат нежността и желанието, с които ми се притичваше на помощ. И неговите очи се насълзяваха, когато моите се замрежваха от сълзи на срам и мъчителни усилия; колкото и да бе претрупан с работа, открадваше от кратките си почивки, за да ми помогне.

Но, боже мой, какво настъпи, когато този странен и тежък здрач взе да отстъпва пред светлината на деня; когато способностите ми започнаха да се освобождават, когато дойде часът, в който овладях силите и умението си, когато доброволно удвоявах, утроявах, учетворявах задачите, поставяни от него, за да го зарадвам, както си въобразявах — тогава добротата му стана строгост, светлинката в очите му се превърна от лъч в искра, той се заяждаше, противоречеше, властно ме обуздаваше, колкото повече постигах, колкото по-усилено работех, толкова по-недоволен се показваше. Жестоки сарказми, които ме удивляваха и учудваха, накърняваха слуха ми, следваха ги горчиви нападки срещу «горделивостта на интелекта». Двусмислено ме заплашваше, че щели да ме сполетят не зная какви злини, ако съм си позволявала да премина границите на приличието, достъпни за моя пол, и да развия у себе си непозволен апетит към неженствени знания. Уви! Не чувствувах подобен апетит. Полагах усилия, за да науча само онова, което ми бе приятно; за мен обаче бяха непознати и благородният глад за абстрактни науки, и божествената жажда за откривателството — подобни усещания съм изпитвала твърде рядко.