Шарлот Бронте - Вийет

— Кажете ми — продължаваше той, — кога е вашият рожден ден, и няма да ми се посвидят няколко сантима за един малък подарък.

— Значи ще постъпите като мене, господине. Това струва повече от няколко сантима и аз не се скъпя за цената.

Извадих кутийката от отворената маса и я сложих в ръката му.

— Тази сутрин я бях приготвила в скута си — продължех — и ако господинът бе малко по-търпелив, а госпожица Сент Пиер не тъй-припряна, а може би трябваше да кажа: ако и аз бях по-спокойна и мъдра, още тогава щях да ви я дам.

Той погледна кутийката. Видях, че ясният й, топъл оттенък и лъчистите сини камъчета зарадваха очите му. Помолих го да я отвори.

— Моите инициали! — възкликна той, показвайки буквите, гравирани на капака. — Кой ви е казал, че се наричам Пол Давид.

— Едно птиченце, господине.

— Прехвръкнало от мен до вас? Тогава значи, когато е необходимо, ще мога да превързвам някоя вест под крилото му?

Измъкна ланеца — без особена стойност, що се отнася до цената, но изтъкан от много коприна и окичен с лъскави мъниста. Това му хареса — започна да го разглежда непресторено, като същинско дете.

— За мене ли е?

— Да, за вас е.

— Над това ли работехте снощи?

— Над него.

— И сте го завършили тази сутрин?

— Да.

— Започнали сте го с намерение да ми го подарите ли?

— Несъмнено.

— И да го поднесете днес, на празненството ми?

— Да.

— С това желание сте го бродирали през цялото време?

Отново потвърдих.

— Тогава да не изразявам нищо от него, да не си казвам: «Тази част не е моя, тя е работена, за да украсява някой друг», така ли?

— В никакъв случай. Нито е необходимо, нито ще е справедливо.

— Значи цялото това е мое?

— Това цялото е ваше.

Начаса господинът разкопча палтото си, закачи ланецът на гърдите си и остави да се вижда колкото можеше повече от него, защото бе от хората, които обичат да показват онова, което харесват. Кутийката прие като прелестна «бонбониера» — впрочем той много обичаше бонбони — и понеже всякога желаеше да споделя с другите онова, което му харесва, раздаваше «дражетата» също тъй щедро, както раздаваше книгите си. Забравих да спомена, че сред милите подаръци, оставени от добрия дух в бюрото ми, често намирах кесийки с шоколадови бонбони. В това отношение проявяваше истински южняшки вкус, нещо, което ние смятаме за детинско. Скромният му обед най-често се състоеше от кифла, която си споделяше с някое дете от трети курс.

— Сега вече празникът ми е истински — заяви той, закопча палтото си и с това приключихме въпроса. След като прелисти двата тома, които ми бе донесъл, изряза с ножчето си няколко страници (преди да заеме другиму, всякога съкращаваше книгите, а особено романите; неведнъж ме е дразнила тази негова строга цензура, защото се нарушаваше връзката в разказа), той стана, поклони се учтиво и се сбогува.

«Сега сме приятели — помислих си — до следващото ни скарване.»

Още същата вечер се удаде възможност да се скараме, но колкото и да е чудно, този път не се възползувахме от случая.

Противно на всички очаквания, господин Пол се появи в часа за учение. След като почти цялата сутрин бяхме с него, не го очаквахме да дойде вечерта. Ала едва бяхме започнали заниманията, и той пристигна. Признавам — зарадвах се, като ги видях, — тъй се зарадвах, че не успях да скрия радостната си усмивка, а когато се запъти към същото място, заради което бяха възникнали онези дълбоки недоразумения, постарах се да не се отмествам прекалено много. Той ме следеше ревниво и скришно, но аз не го сторих, макар и пейката да беше претъпкана. Изчезнал беше предишният импулс да страня от господин Пол. Навикнала бях вече на палтото и «гръцката шапка» и близостта с тези одежди не ме дразнеше, нито ми пречеше. Вече не седях до него напрегната, като «задушена» , както се изразяваше той. Размърдвах се, когато ми се искаше да се раздвижа, покашлях се, когато ми се кашляше, дори се прозях, когато се почувствувах изморена — изобщо правех каквото исках, сляпо уверена в неговата снизходителност. Дръзкото ми поведение не получи заслуженото наказание, поне за тази вечер. Той проявяваше снизходителност и добродушие: не хвърли ни един гневен поглед, не каза ни една пряка дума през цялата вечер. Изобщо не ми проговори и въпреки това усещах, че е изпълнен с дружелюбност. Мълчанието може да бъде най-различно, да изразява различни чувства: никакви думи не биха могли да съобщят по-приятни неща от безмълвното присъствие на господин Пол. Когато донесоха таблите и настана суетнята на вечерята, той си тръгна и на тръгване промълви, че ми желае лека нощ и приятни сънища, и аз наистина прекарах една лека нощ и сънувах приятни сънища.