Шарлот Бронте - Вийет

— Да живее Англия, историята и нейните герои! Долу Франция, лъжите и подлеците!

Класът занемя втрещен. Предполагам, че са ме сметнали за луда. Учителят измъкна носната си кърпа и злодейски се усмихна в гънките й. Злонамерено чудовище! Сега вече си мислеше, че е спечелил победа, защото ме бе накарал да се разгневя. Миг след туй то бе в добро настроение. Ласкаво взе да говори за подарените му цветя, изказа се поетично и символично за тяхната прелест, за уханието, чистотата и тъй нататък, послужи се с цветисти френски сравнения между «младите девойки» и красивите цветове пред него; отправи на госпожица Сент Пиер многословен комплимент за нейния пищен букет и завърши с изявлението, че в първата хубава и топла пролетна утрин възнамерявал да изведе целия клас на закуска в полето — «поне онези от класа — додаде натъртено, — които смятам за свои приятели».

— Аз не съм сред тях — възкликнах неволно.

— Добре! — отвърна той и като събра цветята в две ръце, изхвръкна от стаята, а пък аз сложих ръкоделието, ножиците, напръстника и пренебрегнатата кутийка в масата си и се качих горе. Не зная дали той е чувствувал гняв и ярост, но си признавам, че аз бях разтърсена от тях.

Но гневът ми бе странно мимолетен — не бях стояла час на ръба на леглото, припомняйки си вида, държането, думите му, и вече се усмихвах на случилото се. Дори съжалявах, че не съм му подарила кутийката. Имала бях желание да го зарадвам. Ала съдбата не бе повелила това.

Следобед като си спомних, че чиновете на класните стаи са достъпни за всички и като си помислих, че ще е по-добре да прибера онази кутийка заради инициалите на капака й, П. К. Д. Е., за Пол Карл (или Карлос) Давид Еманюел — това бе пълното му име (тези чужденци имат цяла върволица от кръщелни имена), — аз слязох в класната стая.

Тя тънеше в празнична тишина. Приходящите ученички се бяха разотишли, пансионерките бяха излезли на разходка, учителките освен дежурната за седмицата бяха из града на гости или на покупки. Етажът с класните стаи беше пуст, пуста бе и приемната с тежката тържествена лампа, спусната от тавана, с двата разклонени канделабри, с големия роял — затворен, онемял, наслаждаващ се на почивката в средата на седмицата. Учудих се, че вратата на първи клас зее полуотворена, защото обикновено тази стая, когато не учехме, стоеше заключена и в нея освен мадам Бек можех да влизам единствено аз, понеже притежавах втория ключ. Още повече се учудих, когато приближих и дочух отвътре някакво движение — долових стъпки, преместване на стол, шум от отваряне на капак.

«Сигурно мадам Бек извършва своите проверки» — реших, след като поразмислих. Открехнатата врата ми позволяваше да се уверя. Надникнах. И какво съзрях? Не одеянието на мадам Бек — шалът и чистото боне — а палтото и късо подстриганата коса на някой мъж. Тази личност бе седнала пред моята маса. Мургавата му ръка държеше отворения капак, а носът му бе заврян сред книгите ми. Беше с гръб към мене, но не можеше да има никакво съмнение. Бе съблякъл тържествените си дрехи, намъкнал бе любимото си изпоцапано с мастило палто, отвратителната «гръцка шапка» лежеше на пода, сякаш току-що изпусната от ръката, която бе заета с престъпното деяние.

Сега вече знаех, знаех го всъщност отдавна, че тази ръка на господин Еманюел е добре запозната със съдържанието на работната ми маса, че тя е вдигала и спускала капака, бъркала и подреждала съдържанието, което познаваше не по-зле от мене. В това нямаше никакво съмнение, защото той и не се стараеше да се крие. След всяко посещение оставяше ясни и неоспорими знаци. Ала до този миг не го бях хващала на местопрестъплението. Колкото и да го дебнех, не успявах да разбера часовете и миговете на неговите посещения. Познавах делата на добрия дух по класните упражнения, оставяни да пренощуват и пълни с грешки, които на сутринта намирах грижливо поправени. Облагодетелствувах се от неговата доброжелателност с дарения, които приемах с радост и благодарност. Помежду някой пожълтял речник и изпокъсана граматика магически се появяваше нова интересна книга или класически роман, натежал и сладък в своята зрелост. Из кошницата ми засмяно надничаше някоя новела, под нея се спотайваше или памфлет, или списание, от които бяха подбрани пасажите, четени предишната вечер. Нямаше никакво съмнение за източника, от който идваха тези съкровища. Дори без никакъв друг знак, една осъдителна и предателска странност, характерна за всички тях, изясняваше съмненията — до едно миришеха на пури. Естествено, беше възмутително. Така смятах отначало и бързо отварях прозореца да проветря вътрешността на масата си и с два пръста размахвах греховните брошури в пречистващия ветрец. Набързо се излекувах от това. Господин Пол ме залови в момента на деянието, разбра, бързо облекчи ръката ми от товара и миг след това той щеше да бъде хвърлен в разжарената печка. Случи се книга, която много исках да прочета, тъй че този път се оказах по-бърза и решителна от него, върнах си плячката, и след като си върнах книгата, не посмях да рискувам повторно. Но въпреки това до този миг не бях успяла да уловя на местопрестъплението странния, дружелюбен, ухаещ на пури фантом.