Шарлот Бронте - Вийет

На другата сутрин станах един час преди зазоряване и довърших моя ланец, коленичила на пода в спалнята до средната поставка, за да се възползувам от последното мъждукане на нощната лампа.

Всичките ми материали — целият ми запас от мъниста и коприна — се свършиха, докато верижката получи желаната от мен дължина и плътност. Изработих я двойна, защото знаех, че за да се задоволи вкусът на оня, за когото я приготвях, трябваше непременно да е много красива. Необходима ми бе малка златна закопчалка. За щастие подобна закопчалка имах на единствената си огърлица. Извадих я оттам, приших я на ланеца, сетне го сгънах внимателно и го сложих в кутийката, която бях купила заради изяществото й — беше от тропическа медена черупка, бледооранжева, покрита с коронка от искрящи сини камъчета. На вътрешната страна на капачето внимателно изгравирах с върха на ножицата нечии инициали.

Читателят, надявам се, помни описанието на тържеството в чест на мадам Бек. Вероятно не е забравил, че на всяка нейна годишнина в училището се събираха пари и се поднасяше подарък. Съблюдаването на този ден бе чест, отдавана единствено на мадам, и макар не толкова тържествено — на нейния роднина и съветник, господин Еманюел. В неговия случай то бе почит, изразена спонтанно, а не премисляна и уговаряна предварително — допълнително доказателство сред многобройните други за уважението, с което се отнасяха ученичките към учителя па литература въпреки неговите пристрастия, предубеждения и раздразнителност. Той бе дал да се разбере, че няма да приеме нито порцелан, нито скъпоценности. Радваше го малкото внимание, стойността, парите изобщо не го трогваха. Диамантеният пръстен или златната кутийка за енфие биха го развълнували много по-малко от някое цвете или рисунка, поднесени му простичко и от сърце. Такъв беше по характер. Не будеше симпатия при първа среща, но печелеше — при продължително общуване.

Празникът на господин Пол бе на първи март, четвъртък. Денят бе топъл и слънчев и тъй като тогава всички посещаваха литургията и освен туй следобедът бе отреден за почивка, разрешаваше се да се излиза из града, да се пазарува и да се ходи на гости, всички тези съображения изискваха по-хубаво облекло и елегантност. Всички носеха чисти яки, а обикновената училищна рокля бе заменена с нещо по-леко и по-светло. В този четвъртък госпожица Зели Сент Пиер си облече копринена дреха — нещо, което се смяташе в Лабасекур за лекомислено разточителство и лукс, — да, дори подхвърляха, че рано сутринта извикала фризьор да й оправи косите. По-наблюдателните ученички откриха, че била напръскала ръцете и кърпичката си нов моден парфюм. Бедната Зели. Напоследък тя често заявяваше, че се е уморила смъртно от този затворен трудов живот, че копнеела да има средства и време, за да си почине, да има кой да работи вместо нея — съпруг, който да й плаща дълговете (затънала бе до гуша в тях), да й купува дрехи и да й даде свобода, както се изразяваше, «за да вкуси малко от удоволствията». Отдавна се шушнеше, че е хвърлила око на господин Еманюел. А господин Еманюел често задържаше погледа си на нея. Стоеше и я наблюдаваше неотлъчно в продължение на дълги минути. Виждала съм го да я гледа цял четвърт час, докато ученичките тихо пишеха съчинение, а той седеше възхитен на естрадата и не вършеше нищо. Осъзнаваща това царствено внимание, тя се притесняваше, хем поласкана, хем удивена, а господинът долавяше какво изпитва и я оглеждаше с отблъскваща проницателност — в някои случаи той притежаваше ужасяващо, безпогрешно прозрение и умееше да улови и най-тайната мисъл в скривалището й, да разголи празните, безплодни места на душата и под най-пищното було; да, както и лошите скъпоценности, скритите недъзи — всичко онова, което и мъже, и жени биха искали да укрият — кривият гръбнак, сакатият крак, с който си се родил, и дори по-лошото — петната и уврежданията, които хората сами си нанасят. Господин Пол бе готов да съчувствува и да прости и най-странния недостатък, стига да си го признаваш открито, ала там, където очите му съзираха непочтено залъгване, където неспокойното му търсещо око откриваше лъжливо прикриване, о, там той проявяваше жестокост и дори проклетия. Екзалтирано дръпваше покривалото от бедните сгърчени нещастници, страстно ги подканваше към хребета на позорния хълм и там ги показваше голи, измамни, жалки, живи лъжци, бедни изчадия, които не биваше да се гледат без покривало. Той смяташе, че постъпва справедливо; що се отнася до мен, съмнявам се дали човекът е в правото си да раздава подобно правосъдие към друг човек. Неведнъж при подобни негови прояви съм се виждала принудена да опростя сълзите на жертвите му и не съм му спестявала гнева и укорите си. Той ги заслужаваше, но не бе лесно да го разубедиш в твърдата му вяра, че е постъпил справедливо и полезно.