Шарлот Бронте - Вийет

— Значи не ме искате за съсед — измърмори. — Значи ще се делим на касти, отнасяте се с мен като с парий — кипеше учителят. — Добре! Ще го наредим другояче! — И се хвана на работа.

— Станете, госпожици! — викна господин Пол.

Момичетата станаха. Той ги накара да се оттеглят от другата страна на масата. Мене ме заведе до края на дългата пейка и след като ми донесе кошничката за ръкоделие, коприната, ножиците и всички принадлежности, сам се настани на противоположния край.

Колко абсурдно изглеждаше всичко, сторено дотук, никой не посмя да се изсмее, беда щеше да сполети нещастницата, която би си позволила да се изкиска. Що се отнася до мен, приех всичко с пълно спокойствие. Седях си тям усамотена и откъсната от света. Седях, гледах си работата и не се чувствувах нещастна.

— Достатъчно ли ви е това разстояние? — запита той.

— Господинът ще прецени най-добро — отвърнах.

— Много сте добре. Вие поискахте да сте нашироко. Не съм крив аз.

И с това твърдение той започна да чете.

За беда избрал си бе френския превод на онова, което обяви като «драма Вилямс Шекспир; лъжливото божество — гласяха по-нататъшните обяснения — на ония езичници, англичаните». Как би допълнил описанието, ако настроението му бе се помръкнало, не смея и да си представя.

Естествено преводът на френски бе много лош, а пък и аз не си направих труд да прикривам възмущението, извикано от някои безобидни пропуски и несъвършенства. Не беше необходимо да казвам каквото и да е, ала човек може да показва мнението, което му е забранено да изрази с думи. Очилата на господина бяха нащрек и той забелязваше всеки мой възмутен поглед, не вярвам да е пропуснал ни един. Накрая махна очилата, за да остави очите си да искрят на воля, и тъй яростно се разгорещи на северния полюс, където доброволно се бе изолирал, както не би могъл да се затопли в тази студена стая дори под отвесните лъчи на самото съзвездие Рак.

Свърши да чете и аз очаквах да видя дали ще се оттегли, без да е дал израз на яда си, или ще го пусна да се изрази. Не бе в нрава му да се владее, но всъщност какво му бях сторила, за да му дам повод за открита вражда? Не бях промълвила нито думи и не би било справедливо да ме кори или наказва за това, че съм пораздвижила малко по-волно мускулите край очите и устата си.

Донесоха вечерята, която се състоеше от хляб и мляко, разредено с хладка водица. От уважение към присъствието на учителя оставиха настрана кифлите и чашите, вместо незабавно да ги раздадат.

— Вечеряйте спокойно, госпожици — рече той, като се преструваше на залисан в някакви бележки, които правеше по полето на своя «Вилямс Шекспир». Те започнаха да се хранят. Дадоха и на мен чаша и кифла, не мръднах от мястото на наказанието и продължих да шия, като отпивах от чашата и отхапвах от кифлата най-хладнокръвно — с една самоувереност, непривична за мен и приятно нова за усещанията ми. Сякаш присъствието на човек, тъй спокоен, раздразнителен и обидчив като господин Пол поглъщаше всички трескави и смущаващи влияния подобно някакъв магнит и ме оставяше спокойна и уравновесена.

Той стана. «Дали ще си тръгне без нито дума?» Да, запъти се към вратата.

Не, върна се, но изглежда само за да си прибере кутията за моливи, която бе забравил на масата.

Взе я, сложи вътре молива, счупи върха му с ръба й, подостри го, мушна кутията в джоба и тръгна право към мен.

Ученичките и учителките, сбрани край другата маса, разговаряха оживено. По време на хранене винаги приказваха; привикнали към подобно държане, не се стараеха и сега да говорят по-тихо.

Господин Пол дойде и застана зад мене. Запита ме какво бродирам и аз му обясних, че правя един ланец.

Запита:

— За кого?

А пък аз отвърнах:

— За един господин — един от моите приятели.

Господин Пол се понаведе и продължи — както пишат писателите и както всъщност си беше в неговия случай — да «съска» в ухото ми язвителни слова.

Заяви ми, че от всички жени, които познавал, аз съм била онази, която умеела да се държи най-отблъскващо. Била съм тази, с която било невъзможно да се поддържат приятелски отношения. Имала съм «несговорчив характер» и съм била невероятно своенравна. Как съм успявала да го правя и какво ме прихващало, не можел да разбере, но колкото и миролюбиво и дружелюбно да постъпвал човек към мене — тряс! — изведнъж съм превръщала съгласието в несъгласие, доброжелателството във враждебност. От своя страна, той — господин Пол — бил най-добронамерен към мене. Доколкото си спомнял, не ми бил сторил никакво зло. Можел да се смята в правото си да иска от мен поне да го приемам като неутрален познайник, невинен откъм враждебни чувства. А вижте как съм се държела — с каква хапливост, колко бунтовно, с каква «необуздана» несправедливост!