Шарлот Бронте - Вийет

Той продължаваше мило да ме укорява, че съм била „силна жена, ужасна англичанка, същински ураган“, и накрая заяви, че нямал друг изход, освен да се подчини на оная, дала му такъв пример за опасната си сила, постъпила съм точно като „великия император“, който разбил една ваза, за да смае околните. Накрая той наложи шапката си, стисна окуражаващо и опрощаващо ръката ми, измъкна от нея счупените си очила, поклони се за сбогом и се понесе към „Атене“, развеселен и в чудесно настроение.

След гореспоменатата дружелюбност читателят ще съжали, когато научи, че преди още да се бе стъмнило, отново се карах с господин Пол, но тъй стана, и то не по моя вина.

Той имаше обичая — един много похвален и приятен обичай — да пристигне вечер, без да е предупредил, да нахлуе в тихия час за занимания, да се натрапи неочаквано на нас и на заниманията ни, да накара да се затворят учебниците, да е измъкнат ръкоделията и като разгъне пред себе си някоя дебела книга или книжка с памфлети, да ни предложи наместо противния урок по вероучение, четен монотонно от позаспалата ученичка, някоя трагедия, внушителна благодарение на пламенния му глас — някоя драма, която до този миг аз не съм оценявала както трябва; защото господин Еманюел съумяваше да я превърне в съд за излияния и да я напълни, с вродения си размах и страст, като купа с живителна течност. Друг път поразяваше мрака на нашито ежедневие с лъч, отразен от друг, по-слънчев свят, даваше ни възможност да надзърнем в съвременната литература, прочиташе ни пасажи от някое увлекателно четиво или пък последния фейлетон, предизвикал бурен смях в парижките салони, като всякога със строгата си ръка се стараеше да премахне от трагедията, мелодрамата, разказа или есето всеки пасаж, фраза или дума, които според него бяха неподходящи за ушите на тази аудитория от млади девици. Забелязаха бях, и то неведнъж, че там, където пропускът остава безсмислена празнота или обезсилваше фразата, той можеше и съумяваше да измисли цели параграфи, също толкова въздействуващи, както пропуснатите. Диалозите и описанията, които съчиняваше, бяха често дори по-хубави от съкратените.

И тъй, в описаната вечер ние седяхме тихи като монахини в „усамотение“; ученичките учеха, а учителките работеха. Спомням си моето ръкоделие. Беше красиво и ми доставяше удоволствие. Работех го с определена цел, не само за да убивам времето. Смятах, като го завърша, да го подаря, а понеже часът за поднасяне на подаръка наближаваше, трябваше да бързам, шиех усилено.

Чухме познатото ни рязко иззвъняване, сетне до нас стигна тропотът от забързаните стъпки. Думите „господинът идва“ още не бяха доизречени, когато двукрилата врата се разцепи (защото тя наистина се „разцепваше“, когато влизаше той; дума, бавна като „отвори“, не е в състояние да опише действията му) и той застана сред нас.

Имаше две маси за занимания, дълги и оградени с пейки, над всяка от тях висеше лампа. Под тази лампа, от двете страни на масата, седеше по една учителка. Ученичките се нареждаха отляво и отдясно, най-възрастните или най-ученолюбивите по-близо до лампите или „тропиците“, а по-мързеливите и по-малките към „северния“ и «южния» полюс. Господинът имаше обичай учтиво да предлага стол на някоя от учителките, обикновено на Зели Сент Пиер, главната учителка, сетне да се настани от освободеното от нея място и да се възползува от цялото сияние на Рака или Козирога, нещо, което поради лошото зрение му бе необходимо.

Както винаги, Зели стана живо, засмяна до уши, разкрила две редици бели зъби в оная нейна особена усмивка, която минаваше от ухо до ухо и се бележеше единствено с острота, тънка извивка на устните, без да се разпростре по изражението й, без трапчинки по бузите, без светлинки в очите. Предполагам, че господинът не я забеляза или по-скоро бе решил да не я забелязва, защото бе капризен като някоя жена; освен това очилата (беше си купил нови) му служеха за извинение при подобен пропуск и недоглеждане. Все едно какво му е било в ума, но той отмина Зели, тръгна към отсрещната страна на масата и преди да съм успяла да мръдна, прошепна: «Не мърдайте», и се настани между мен и мис Фаншоу, постоянната моя съседка, която всякога ме допираше с лакът, макар вечно да й повтарях:

— Дженевра, няма ли най-сетне да ме оставите на мира!

Лесно бе да се каже «Не мърдайте», но какво друго можех да сторя? Трябваше да му сторя място, трябваше да помоля ученичките да се отдръпнат, за да се отдръпна и аз. На Дженевра й беше добре да се залепи до мене, «за да й бъдело топло», както обясняваше, в студените зимни вечери и да ме боде в сърцето с нейните вечни задевки и побутвания — дотам, че ме принуждаваше понякога да скривам по някоя карфица в колана си, за да се пазя от острия й лакът; но смятах, че с господин Еманюел не мога да се държа по същия начин, затова отдръпнах конците и ножиците, за да освободя място за книгата му, и се поместих, всъщност отдалечих се на не повече от метър — нещо, което всеки разумен човек би сметнал за естествено, прилично разстояние. Ала господин Еманюел не бе разумен човек; като прахан и кремък, какъвто си бе — той припали и пламна изведнъж.