Шарлот Бронте - Вийет

Не бях достатъчно висока, за да вдигна глава над катедрата върху естрадата, и понеже не го виждах от мястото, на което стоях, позволих си първо да надзърна отстрани с намерение да огледам добре лицето му, което при влизането ми бе заприличало на черен и болнав тигър. На два пъти успях да го огледам безнаказано, да приближа и да се оттегля безнаказано, но на третия път, едва що погледът му бе проникнал зад преградата на катедрата, той бе хванат и прикован от самите му зеници — прикован от очилата. Розин имаше право; тези инструменти криеха някакъв загадъчен и неизменен ужас, който надминаваше по сила променливия гняв в открития поглед на оня, който ги носеше.

Сега открих предимството на това да бъдеш наблизо. Тези очила за късогледство бяха безполезни за оглеждане на престъпника, застанал под самия нос на господина, и той съответно ги свали, тъй че сега и двамата бяхме на равни начала.

Драго ми бе, че не бях истински стресната от него — че всъщност, изправена отпреде му, изобщо не изпитвах страх, защото пред разлюляното от бесилката въже, на което бе заплашил да увеси всеки, който наруши издадената от него заповед, аз бях в състояние да размотая кълбо от сърмените конци на сладкодумието и да отнема поне частичка от набралия се у него гняв. Естествено не си позволих да сипя учтивости пред очите на всички. Преметнах конеца през катедрата на учителя и го впримчих около облегалката на стола му.

— Какво искате? — изръмжа той, но гласът му се разнесе тихо от гърлото и гърдите, защото говореше със стиснати зъби, сякаш си бе дал клетва нищо на света да не го накара да се усмихне. Моят отговор последва ясен и неотстъпчив.

— Господине — заявих му, — аз искам невъзможното, небивалото. — И като сметнах за по-добре да не обърквам нещата, и да изрека съобщението, решително, тихо, но бързо предадох вестта от „Атене“, като цветущо преувеличих нейната неотложност.

Той естествено не поиска и да чуе. Нямало да отиде, нямало да остави часа си, та, ако ще, всички управници на Вийет да настоявали за това. Нямало да мръдне на сантиметър от пътя си, дори кралят, Министерският съвет и Народното събрание, да му наредели това.

Ала аз знаех, че трябва да отиде — че каквото и да приказваше, дългът и интересите му налагаха незабавно и дословно да се подчини на повикването. Затова стоях и чаках мълчаливо, сякаш не ми бе казал нищо. Той запита какво още искам.

— Само отговора на господина, за да го предам на пратеника.

Той махна нетърпеливо.

Осмелих се да протегна ръка към шапката му, която лежеше мрачно върху перваза на прозореца. Той проследи с поглед този смел жест, обхванато от смесено чувство на жалост и удивление пред моята дързост.

— Аха — промърмори, — ако сме стигнали дотам, ако мис Люси си позволява да докосва шапката ми, нека тогава да я сложи на главата, да се предреши на мъж и да бъде любезна да иде в „Атене“ вместо мен.

С най-голямо уважение сложих шапката на катедрата, откъдето тя сякаш ми кимна възмутено с периферията си.

— Ще напиша бележка, за да се извиня: това ще сторя! — заяви той, все още решен да се съпротивлява.

Знаех, че това е невъзможно, затова леко побутнах шапката към ръката му. Поместена от мене, тя се хлъзна по гладкия наклон на полираната и гола катедра, понесе след себе си леките очила в стоманени рамки и — ужасявам се да си спомня! — те паднаха върху естрадата. Колко пъти преди това ги бях виждала да падат, без да им стане нещо, но този път за нещастие на Люси Сноу те паднаха така, че всяко ясно стъкълце се превърна в безформена и натрошена звезда!

Сега вече се слисах — слисах се и се изпълних със съжаление. Знаех колко ценни са тези очила. Зрението на господин Пол бе особено, трудно да се коригираше, а тези стъкла му подхождаха много добре. Чувала го бях да ги нарича „съкровища“. Когато ги вдигнах, натрошени и безполезни, ръката ми потрепера. Дълбоко бях стресната от белята, която направих, но струва ми се, че бях обзета по-скоро от жалост, отколкото от страх. Известно време не смеех да погледна сполетения от бедата учител. Той проговори пръв.

— Ето! — рече. — Останах си без очила! Мис Люси, вярвам, ще признае, че въжето и бесилото са напълно заслужени. Трепери в очакване на присъдата. А, изменнице, изменнице! Решили сте да ви падна в ръцете безпомощен и сляп!

Вдигнах поглед. Лицето му, вместо да е разлютено, застрашително и намръщено, преливаше в оная усмивка, розовееше в оная руменина, която го озаряваше вечерта в хотел „Креси“. Не бе разгневен, не бе дори тъжен. Спрямо истинските бели, той откликваше с пълно опрощение; пред истинското предизвикателство се превръщаше в търпелив светец. Случката, която ми изглеждаше толкова злополучна — която според мен бе провалила отведнъж всичките ми шансове да го убедя — се бе превърнала в мой пръв помощник. Неподатлив към убеждаване, докато не му бях сторила нищо лошо, той бе сърдечно склонен на всякакви отстъпки, щом вече стоях пред него в ролята на умишлен и разкаян злосторник.