Шарлот Бронте - Вийет

— Да, има кой да ме придружи.

Това бе вярно, защото Дженевра и аз щяхме да си отидем с каретата, и го отминах с лек поклон, какъвто му отправяха ученичките, когато минаваха край неговата катедра.

След като намерих шала си, върнах се във вестибюла. Господин Еманюел стоеше там, като да ме очакваше. Забеляза, че нощта била приятна.

— Тъй ли? — запитах с тон и изражение, от чиито надменност и студенина сама се възхитих. Тъй рядко ми се случваше да съумея както трябва да се покажа сдържана и хладна, когато са ме огорчили и оскърбили, че се чувствувах едва ли не горда с постижението си. Това мое „Тъй ли?“ прозвуча също като думите на другите. Чувала бях стотици подобни сдържани, резки, сухи фрази от стиснатите розови устни на не една хладнокръвна, самодоволна госпожица. Знаех, че господин Пол не би могъл да издържи дълго на такъв диалог, но знаех тъй също, че умее да оцени подобна рязкост и пренебрежение. Той самият, предполагам, също е мислел така, защото го прие безропотно. Погледна шала ми и каза, че му се струвал тънък. Решително му възразих, че по-дебел не ми е нужен. Оттеглих се гордо, застанах встрани, облегнах се перилата на стълбата, увих се с шала и вперих очи в някаква мрачна религиозна картина, която тъмнееше на стената.

Дженевра се забави. Помайването й бе досадно. Господин Пол все още не се помръдваше от мястото си; очаквах да чуя гневните му думи. Приближи до мен. „Ей сега отново ще изсъска“ — помислих си. Готова бях да запуша уши, подплашена от онова, което щеше да последва. Когато най-много очакваме нещо, то обикновено не се случва. Ослушваш се за ласкав шепот, а чуваш вик на злоба или болка. Готвиш се за пронизителен крясък, за гневни заплахи, погалва те дружески поздрав, тих, добродушен шепот. Господин Пол заговори кротко:

— Приятелите — рече той — не се карат за една дума. Кажете ми, аз ли, или онзи висок самомнителен англичанин (така в невежеството си той окачестви доктор Бретън) стана причина очите ви да се просълзят и бузите ви да запламтят, както пламтят все още?

— Нито вие, господине, нито който да било друг е събудил у мен споменатите от вас чувства — отвърнах сдържано и с този отговор отново надминах себе си и успях да постигна желаната от мен сухота и неискреност.

— Но какво толкова казах? — продължаваше той. — Обяснете ми. Бях разгневен. Не се чувах какво говоря. Какви ви казах?

— Неща, които по-добре да забравим! — отговорих строго и хладно.

— Значи моите думи са ви наранили? Смятайте, че не съм го произнесъл. Позволете да ги взема обратно, моля да ме извините.

— Не ви се сърдя, господине.

— Значи още по-лошо — не се сърдите, а сте оскърбена. Простете ми, мис Люси.

— Господин Еманюел, прощавам ви.

— Моля ви се, кажете с присъщия за вас тон, а не тъй враждебно, „Приятелю, прощавам ви“.

Това ме накара да се усмихна. И кой не би се усмихнал на тази негова тъга, на простотата, на искреността му?

— Добре! — викна той. — Ето че слънцето започна да се показва! Хайде, кажете го, приятелко!

— Господин Пол, прощавам ви.

— Никакво „господин“. Кажете другата дума, иначе не ще повярвам, че сте искрена. Насилете се — кажете „приятелю“, умолявам ви!

Изрекох думата. Той се усмихна. Трябваше да видиш тази негова усмивка, читателю, и тогава щеше да разбереш разликата в израженията му — разликата между сегашното и онова преди половин час. Питам се дали до този миг бях забелязвала усмивка, извикана от радост, от задоволство или от доброта, по устните или в очите на господин Пол. Ирония, сарказъм, недоволство, ликуване — стотици пъти бях виждала подобни чувства да заменят онова, което той смяташе за усмивка, но сегашният израз на доброта и сърдечност, изписан по лицето му, ме порази. То го промени от маска в лице. Дълбоките бръчки изчезнаха, косата му сякаш стана по-свежа и по-млада, мургавата, бледа, южняшка отсянка, която издаваше испанската му кръв, се замени с руменина. За пръв път виждах по човешко лице подобна метаморфоза, извикана от такъв незначителен повод. Той ме придружи до каретата. В същия миг господин Дьо Басомпие се появи с племенницата си.

Мис Фаншоу бе в ужасно настроение. За нея това бе една пропиляна вечер. Разстроена напълно, тя даде израз на мрачните си чувства още щом седнахме и вратите на каретата бяха затворени. В хулите й срещу доктор Бретън проличаваше омраза. След като бе разбрала, че не бе в състояние нито да го очарова, нито уязви, то бе единственото, което й оставаше, и тази омраза бе изразена тъй несдържано и многословно, че след като я слушах доста време, опитвайки да се контролирам, най-сетне чувството ми за справедливост се разбунтува и гневът ми пламна. Последва експлозия, защото и аз мога да избухвам, най-вече спрямо тази моя хубава, но несъвършена спътница, която всякога успяваше да събуди най-лошото у мене. Добре, че колелата на каретата трополяха оглушително по грубата каменна настилка на „Шозвий“, защото читателят ще ми повярва, че в колата не владееше тишина, нито се водеха тихи разговори. Колкото сериозно, толкова и престорено аз се постарах да разтърся Дженевра. Тя бе напуснала улица „Креси“ побесняла от яд, трябваше да я укротя преди да сме стигнали на улица „Фосет“. Затова бе необходимо да й изтъкна всички нейни недостатъци заслужените последици от тях; за целта си позволих да употребя думи, точни и ясни като ония, с които Джон Нокс е засипвал Мария Стюарт. Така трябваше да се говори с Дженевра, това я слагаше на мястото й. Уверена съм, че тази вечер тя си е легнала много по-уравновесена и спокойна и е спала много по-сладко, защото бе получила сериозен урок по държане.