Шарлот Бронте - Вийет

Ала щом стигнахме в това убежище, тя отново стана безразлична и бездушна. Тръшна се на един диван, заяви, че и словото, и вечерята били безкрайно отегчителни, и запита братовчедка си от къде намира сили да понася тази група от прозаични дървени философи, които баща й събирал край себе си. Но щом се чуха стъпките на мъжете, оплакванията й секнаха. Тя се изправи, притича до пианото и въодушевено засвири. Доктор Бретън влезе сред първите и застана край нея. Казах си, че няма дълго да остане там. Струваше ми се, че ще го привлече мястото край камината. Той само погледна нататък; докато гледаше, други пристъпиха натам. Очарованието и умът на Полина извикваше възхищението на тези интелигентни французи. Изтънчената й хубост, кроткото й и учтиво държане, младежкият й, но вроден такт им допаднаха много. Струпаха край нея не за да разискват по научни въпроси, нещо, което би я накарало да замлъкне, а да поговорят за книги, за изкуство, за живота изобщо — теми, по които тя очевидно бе размишлявала и чела. Аз слушах. Убедена съм, че и Греъм, макар да стоеше настрана, също се ослушваше. Слухът, както и зрението му бяха остри, бързи, проницателни. Знаех, че следи разговорите. Чувствувах, че начинът, по който се водеха, му харесва, радва го почти до болка.

Полина криеше у себе си далеч по-голяма сила както на чувствата, тъй и на характера, отколкото можеше да се предположи — отколкото самият Греъм можеше да си представи, — защото тя на се разкриваше пред всекиго. Истината е, читателю, че няма съвършена хубост, няма истинско очарование, не съществува съвършенство на душата без такава вътрешна сила — същинска, цялостна, уверена. Останалото е като да очакваш сочен плод и пищни цветове от дърво без корени и без сокове, да търсиш очарование в някое хилаво и бездушно тяло. Възможно е за известно време прелестният образ на красотата да разцъфти на суха клонка, но той не ще издържи и на най-слабия повей, скоро увяхва дори и под най-яркото слънце. Греъм би се удивил, ако някой доброжелател му подшушнеше колко жилаво и издръжливо е това крехко същество, ала аз, която я познавах от дете, знаех, или по-скоро досещах се, колко дълбоки и здрави са корените, с които плодовитата почва на действителността подхранваше нейните достойнства.

Докато слушаше и изчакваше пролука в оня магически кръг, доктор Бретън оглеждаше неспокойно цялата стая и погледът му случайно се спря на мене — там, където се бях скрила кротко в нишата, близо до кръстница и господин Дьо Басомпие, които си „бъбреха“ — както би се изразил шотландецът мистър Хоум, а контът би превел като „tete a tete“. Греъм ми се усмихна приятелско, прекоси салона, запита ме как съм и ми заяви, че му се виждам побледняла. Аз също се усмихнах, като си спомних, че от цели три месеца доктор Греъм не бе разговарял с мене — вечност, която той изобщо не осъзнаваше. Той седна и се умълча. Предпочиташе да гледа вместо да приказва. Сега Дженевра и Полина се намираха срещу него. Можеше да ги съзерцава до насита. Огледа двете фигури, проучи и двете лица.

След вечерята бяха дошли няколко дами и господа, за да участвуват в разговорите; сред мъжете бях забелязала един строг, тъмен учителски силует, който се движеше оттатък, във външния салон. Господин Еманюел познаваше мнозина от присъствуващите мъже, но от жените, струва ми се, позната му бях само аз. Като погледна към камината, той ме видя и спонтанно понечи да приближи, ала като съзря и доктор Бретън, разколеба се и отстъпи. Да бе единствено това, не би имало причина за скарване, но вместо само да остане, където си беше, той смръщи вежди, нацупи устни и тъй се огрози, че аз отвърнах поглед от противната гледка. Заедно с неприветливия си брат бе пристигнал и господин Жозеф Еманюел, и в този миг отменяше Дженевра на пианото. Какви майсторски пръсти смениха ученическото подрънкване! С какви звучни, благодарствени звуци откликна инструментът на милувката от ръката на истинския артист!

— Люси! — доктор Бретън наруши мълчанието и се усмихна, когато Дженевра се плъзна край него и му хвърли поглед . Мис Фаншоу е чудесно момиче.

Аз естествено кимнах утвърдително.

— Има ли друга по-чудесна в този салон? — продължи той.

— Смятам, че по-хубава от нея няма.

— И аз мисля като вас, Люси. Вие и аз често сме на едно мнение, с еднакъв вкус или поне с еднакви преценки.

— Така ли? — отвърнах малко зачудено.

— Ако бяхте момче вместо момиче, Люси — кръщелник, на мама вместо нейна кръщелница, — мисля, че щяхме да бъдем добри другари. Щяхме да мислим като един човек.