Шарлот Бронте - Вийет

Струва ми се, че слушателите му не успяха да споделят докрай чистотата на неговия плам, ала някои от колежаните се въодушевиха, когато им посочи какъв трябва да е пътят им и към какво да се стремят в борбата за бъдещето на тяхната родина Европа. Когато завърши, те го изпратиха д бурни, продължителни и звучни аплодисменти. Макар и строг, той бе любимият им учител.

Когато нашата група излизаше от салона, той стоеше на входа. Видя ме, позна ме и свали шапка за поздрав. Подаде ми ръка и тихо запита:

— Какво ще кажете? — типичен въпрос, който ми напомни дори в този победен за него миг неукротимото му любопитство, пълната липса на онова, което според ме бе задължителен самоконтрол, но той не го притежаваше. В оня миг не би трябвало да го интересува какво мисля аз или който да било от другите, ала той искаше да знае и бе твърде естествен, за да прикрие, твърде импулсивен, за да потисне желанието за това. Дразнех се от прекалената му настойчивост, но пък харесвах наивността му. Би трябвало да го похваля. Сърцето му преливаше от възторг, но — уви! — не ми достигаха слова. Малцина намират нужните думи в подходящия момент. Измърморих някакво бездушно изречение и се зарадвах от сърце, когато другите край мене го заляха с многословни поздравления и прикриха моето безмълвие с водопад от думи.

Някакъв господин го представи на конт Дьо Басомпие, а контът, който също бе възхитен, го покани да се присъедини към приятелите му (повечето бяха приятели и на господин Еманюел) и да вечеря с тях в хотел „Креси“. Той отклони поканата за вечеря, защото бе от хората, които се стесняват от вниманието на богатите. В изражението му се четеше някаква упорита независимост — не отблъскваща и всъщност приятна за оня, който бе опознал характера му. Обаче обеща да отиде по-късно заедно с приятеля си М. А., френски академик.

На вечерята и Дженевра, и Полина, всяка по свой начин, изглеждаха много красиви. Дженевра бе по-пищна с телесните си чарове, ала Полина бе по-привлекателна за ценителя на изящното и на душевната изтънченост — очите й бяха искрящи и изразителни, държането — очарователно, изразът й — жив и интелигентен. Тъмната пурпурна рокля на Дженевра изтъкваше светлите й къдри и подхождаше на розовата й кожа. Дрехата на Полина — с модна кройка, но много простичка, от гладък бял плат — успокояваше очите и изтъкваше бледината на кожата, кроткото оживление на лицето, нежната дълбочина на погледа, тъмната сянка и гъстотата на косите — по-кестеняви от тези на братовчедка й; такива бяха и веждите, клепките, големите й живи очи — по лицето на мис Фаншоу природата бе изписала всички тези подробности едва-едва, с небрежна ръка, а при мис Дьо Басомпие бе положила старание и вкус.

Полина се стесняваше от учените, но това не я бе накарало да занемее. Разговаряше скромно, тихо, с известно усилие, ала с истинско очарование, така изискано и умно, че баща й на няколко пъти прекъсна думите си да послуша и я погледна с гордост и задоволство. Тя беседваше с един учтив французин, М., много учен и възпитан. Останах възхитена от френския й език. Беше безпогрешен — изреченията построени правилно, с подходящи идиоми, с чист акцент. Дженевра, прекарала половината от живота си в Европа, бе далеч по-невежа — наистина речникът й беше богат, но нито притежаваше, нито някога щеше да постигне подобна точност и чистота. Господин Дьо Басомпие изпитваше задоволство и от това, защото бе особено взискателен, що се отнася до владеенето на един чужд език.

Тук имаше и друг слушател и наблюдател — човек, който бе пристигнал малко по-късно, възпрепятствуван от ангажиментите на професията си. Още щом седна на мястото си, доктор Бретън безмълвно огледа двете момичета, и продължи да ги наблюдава скришом почти през цялото време. Присъствието му съживи мис Фаншоу, която до този миг седеше съвсем безучастна. Тя изведнъж стана усмихната и самодоволна, поведе разговор — макар онова, което казваше, да не бе на място или по-скоро темите й бяха неуместни за случая. Лекомислените й, несвързани приказки може би някога са се харесвали на Греъм. Твърде възможно бе още за му харесват, може би моето въображение ме караше да си представям, че докато очите му изпитваха наслада и ушите му поглъщаха гласа й, естетическото му чувство и изящният му вкус оставаха недотам задоволени и възторжени. Истината е, че Дженевра се стараеше всячески да привлече вниманието му, а то се озоваваше на това с мила учтивост. В държането му не проличаваше нито раздразнение, нито студенина. Дженевра седеше до него, а той й отдаваше почти цялото си внимание по време на вечерята. Тя като че ли остана доволна и премина в гостната в отлично настроение.