Шарлот Бронте - Вийет

В думите му се долавяше шеговитост. Някаква светлинка, хем нежна, хем иронична, заигра в очите му. О, Греъм! Един ли, два ли от самотните си часове съм прекарвала да се питам какво ли мислиш за Люси Сноу. Успяваш ли някога да я отсъдиш с добродушие и справедливост! Ако Люси бе същата по характер, ала в допълнение имаше богатство и обществено положение, щеше ли да я преценяваш със същата мярка, пак тъй ли щеше да се отнасяш с мен? Но с тези въпроси аз не те обвинявам. Не, истина, често си ме натъжавал и обърквал, ала аз съм от хората, които твърде често униват и се чувствуват потиснати, настроението ми се помрачава от най-лекото облаче, засенчило слънцето. Може би в очите на най-всевишния съдник аз ще бъда по-виновна и от тебе.

И като си опитах да потисна безразсъдната болка, която проряза сърцето ми, защото усетих, че Греъм отправяше към друг своето истинско, сериозно, мъжко внимание, а за Люси, другарката му от добрите стари времена, намираше само весел присмех, запитах спокойно:

— В какво си приличаме чак толкова?

— И двама умеем да наблюдаваме. Може би не искате да ви признаете това качество, ала аз го притежавам.

— Но вие говорихте за вкусове. Нима не е възможно да гледаме един и същ обект, а да го преценяваме по различен начин?

— Хайде да се изпитаме. Естествено вие ще отдадете заслуженото на достойнствата на мис Фаншоу. обаче кажете ми, какво мислите за другите в стаята — за майка ми например; или за светилата отсреща — господа А и Z… или, да речем, за онази млада дама, мис Дьо Басомпие?

— Знаете мнението ви за майка ви. Не съм се замисляла за А и Z…

— А за другата?

— Мисля, че тя е, както я определихте, бледа млада дама — в момента най-вече бледа, защото е изморена от превъзбуда.

— Но не си я спомняте като дете, нали?

— Питам се понякога дали вие си я спомняте.

— Бях я забравил, но очевидно е, че случки, личности, дори думи и погледи, които са се заличили в паметта, могат при дадени обстоятелства, при дадено състояние на собствения или друг нечий ум да се съживят.

— Напълно възможно.

— И все пак — продължи той — това съживяване не е пълноценно — то се нуждае от потвърждение, дотолкова се е превърнало в неясно видение от някакъв сън, в неуловима игра на въображението, щото е необходимо потвърждението на някой друг свидетел, за да се възстанови образът. Струва ми се, че гостувахте в Бретън преди десет години, когато мистър Хоум доведе момиченцето си, наричано от нас „малката Поли“, и го остави на мама.

— Бях там през нощта, когато то пристигна, а също и сутринта, когато си замина.

— Особено дете беше, нали? Как ли съм се отнасял с нея? Дали съм обичал деца в ония години, бил ли съм любезен и мил тогава — какъвто си бях непохватен и палав? Но вие сигурно и мене не помните, нали?

— Знаете портрета си в „Терасата“. Той е съвсем достоверен. А по държане и вчера бяхте такъв, какъвто сте днес.

— Но, Люси, какво означава това? Думи като тези наистина будят любопитството ми. Какъв съм бил в онова „вчера“ отпреди десет години?

— Мил спрямо всичко, което ви бе приятно, никога и към нищо груб и жесток.

— Тук грешите. Според мен с вас се държах едва ли не грубиянски.

— Грубиянски! Не, Греъм. Никога не бих изтърпяла чиято да било грубост.

— Това поне отлично си го спомням; кротката Люси Сноу ни веднъж не вкуси от моята благосклонност.

— Но не съм вкусила и жестокостта ви.

— Дори Нерон не би си позволил да измъчва същество, безобидно като някоя сянка.

Усмихнах се, потискайки стеснението. О! Защо най-сетне не ме оставеше на мира, защо не престанеше да се занимава с мен. Тези епитети, тези определения аз не желаех да приема. Връщах му „кротката“ Люси Сноу, неговата „безобидна сянка“, връщах му ги без озлобление, но с дълбока умора. Те студенееха и ми тежаха като олово, не желаех да ме товари с подобна тежест. За щастие той скоро смени темата.

— Какви бяха отношенията ми с „малката Поли“? Може би се лъжа, но мисля, че не бяхме врагове…

— Говорите много мъгляво. Смятате ли, че и Поли е толкова безпаметна?

— О, сега не приказваме за „малката Поли“. Моля ви, наричайте я мис Дьо Басомпие; много естествено е подобна царствена особа нищо да не си спомня от Бретън. Погледнете огромните й очи, Люси. Нима те могат да разчетат и един ред в страницата на спомена? Нима са същите, които насочвах към редовете на буквара? Тя не подозира, че аз съм този, който отчасти я е учил да чете.

— От Библията в неделните вечери?