Шарлот Бронте - Вийет

Господин Пол Еманюел бе особено чувствителен, когато някой, все едно кой, го прекъсваше по време на урок. Да се премине през класната стая при подобни обстоятелства, се смяташе и от учителки, и от ученички, заедно и поотделно, за равностойно на това, да изложиш живота си на смъртна опасност.

Дори и мадам Бек, когато се налагаше да го стори, „притичваше“ бързо, прихванала поли и внимателно заобикаляше страховитата „естрада“ подобно кораб, сепнат от бурните вълни. Що се отнася до портиерката Розин, върху която тежеше ужасяващото задължение на всеки половин час да извиква ученичките ту от един, ту от друг клас за техните уроци по музика или в параклиса, или в някой от двата салона, или в приемната, или в друга от стаите, в които имаше пиано — то тя при второто или третото изпълнение на дълга си направо се вцепеняваше от напрежение — състояние, предизвиквано от неописуемите погледи, хвърляни й през стрелкащите стъкла на очилата.

Една сутрин седях в карето и се занимавах с ръкоделието на една ученичка, която не бе успяла да го завърши навреме, докато пръстите ми шиеха, ушите ми се наслаждаваха на кресчендата и каденците на един глас, който долиташе назидателно от съседната класна стая и с всеки миг ставаше все по-гневен и по-застрашителен. Между мен и нарастващата буря имаше здрава стена, както и изход за бягство през стъклената врата на градината, тъй че изпитвах по-скоро удоволствие, отколкото ужас от предвестниците на урагана. Но бедната Розин бе в опасност, вече четири пъти тази сутрин тя бе извършила своите опасни набези, а сега й предстоеше за пети път да изпълни героичния си дълг и да извади съчката из огнената стихия — да измъкне една ученичка изпод носа на господин Пол.

— Боже, боже! — викна тя. — Какво правя? Господинът ще ме убие вече, сигурна съм, страшно е разгневен!

Обхваната от смелостта на отчаянието, тя отвори вратата.

— Госпожица Ла Мал на пианото! — долетя гласът й. Но преди още да се бе измъкнала навън и преди да бе затворила вратата, оня глас екна:

— От този момент забранявам да се влиза. Първият, който отвори тази врата или мине през тази стая, ще бъде обесен — ако ще да е и самата мадам Бек!

Не бяха минали и десет минути от издаването на тази заповед, по коридора отново долетяха стъпките от френските пантофки та Розин.

— Госпожице — промълви тя, — и срещу пет франка не влизам вече в този клас. Очилата на господина са ужасяващи, а е дошъл някакъв пратеник с вест от колежа „Атене“. Обясних на мадам Бек, че не смея да му съобщя, а тя ми каза вие да го сторите.

— Аз ли? О, не, само това не! Не е моя работа. Хайде, Розин! Изпълнете дълга си. Съберете смелост — атакувайте още веднъж!

— Аз ли, госпожице? Не е възможно! Днеска вече пет пъти го ядосах. За тази работа мадам би трябвало да наеме стражар. Уф! Омразна ми вече!

— О, стига! Вие май сте страхливка. Какво е съобщението?

— Точно от ония, които господинът най-много мрази — веднага да отиде в „Атене“, защото бил дошъл някакъв официален посетител, инспектор или нещо подобно, и господинът трябвало да се срещне с него. Знаете, че господинът мрази подобни принуди.

Да, знаех го отлично. Трескавият дребен мъж ненавиждаше насилването или пришпорването, всяко неотложно или задължително дело го караше да се бунтува. Но аз поех отговорността — естествено страхувах се, но едновременно с това изпитвах и други чувства, между които бе и любопитството. Отворих вратата, влязох, затворих я зад мен колкото можеше по-бързо и по-безшумно с разтрепераната си ръка, защото да се движиш мудно или припряно, да тракнеш ключалката или да оставиш вратата да зее полуотворена, това бяха отежняващи обстоятелства, често пъти по-страшни и от самото престъпление. И тъй, аз стоях ей тук, а той стоеше отсреща. Настроението му бе лошо — от най-лошите. Предаваше урок по аритметика — защото се хващаше да преподава по всеки предмет, който му дойдеше на ума, а пък аритметиката, като суха наука, му досаждаше. Всички ученички трепереха, когато заговореше за числа. Той седеше приведен над катедрата. Да вдигне поглед към влезлия, нарушил пряко разпоредбите и забраните му, очевидно не му бе по силите в момента. И толкоз по-добре. По този начин успях да спечеля време, за да прекося дългата стая, а и за мен бе много по-леко да срещна очи в очи избухването на гнева му, отколкото да го гледам как се готви да ме връхлети отдалеч.

Спрях точно пред катедрата. Естествено не бях достойна да привлека веднага вниманието му. Той продължи да предава урока. Не желаех да приема пренебрежението му. Той бе длъжен да ме изслуша и да отговори на съобщението.