Шарлот Бронте - Вийет

— Днес профилът й е по-сложен, нежен, почти изящен, а колко неспокойно, напрегнато бе изражението й преди! Какво нещо са детските предпочитания — като тънки мехурчета! Да не повярваш просто — навремето тази дама ме харесваше.

— Мисля, че до известна степен ви харесваше — рекох уклончиво.

— Значи и вие не помните? Аз бях забравил, но сега си спомням. От всички в Бретън тя най-много харесваше мен.

— Така си мислите.

— Много точно си спомням. Бих искал да й кажа за всичко, което помня, или по-скоро желал бих вие например да застанете зад нея и да й го нашепнете, а пък аз да изпитвам удоволствието — като седя ей тук — да я наблюдавам, когато споменът са връща. Бихте ли го направили, Люси, за да заслужите вечната ми благодарност?

— Дали бих могла да ви направя вечно благодарен? — запитах. — Не, не бих могла. — И тогава усетих как пръстите ми нервно заиграха и как стискам ръце. Почувствувах освен това някаква вътрешна смелост, пламенна и неотстъпчива. В този случай не бях склонна да задоволя доктор Джон — не желаех. С нов прилив на сили осъзнах колко погрешно преценява той моя характер и моята природа. Всякога бе склонен да ми възлага роля, която не бе за мен. Природата и самата аз му се противопоставяхме. И през ум не можеше да му мине какво чувствувам. Не съумяваше да прочете погледа ми, израза ми, жестовете, а бях уверена, че те всички говорят. Той са наведе към мен и в гласа му прозвуча увещание:

— Направете това за мен, Люси.

И аз може би щях да го задоволя или поне щях ясно да му кажа и да му дам да разбере, че никога не трябва да очаква от мен да вляза в ролята на услужлива субретка в някоя любовна драма, когато след истинския му шепот, почти едновременно с умолителното, кротко „Направете това за мене, Люси“ другото ми ухо бе пронизано от острите, просъскващи думи.

— Хитруша, преструвана, кокетка! — изрече неочакваната змия. — Правите се на сериозна, покорна, умислена, но не сте такава: чуйте какво ще ви кажа: „Неверница! С пламенна душа и светнали очи!“

— Да, душата ми е пламенно и очите ясни! — извиках аз и се извърнах разгневена, ала учителят Еманюел бе изсъскал обидата и бе побягнал.

Най-лошото бе това, че доктор Бретън, чийто слух е остър и чувствителен, долови всяка дума. Той покри лице с носната си кърпа и се разтърси от смях.

— Браво, Люси! — викна той. — Отлично! Хитруша, преструвана, кокетка! О, трябва да го кажа на мама! Вярно ли е, Люси, има ли истина в това? Сигурно е така. Почервеняхте като роклята на мис Фаншоу. Но да, сега, като го оглеждам, виждам, че това е същият оня дребничък мъж, който бе тъй жесток към вас на концерта — същият той; а в момента сигурно беснее, защото ме вижда да се смея. Ах! Как ми се иска да го подразня!

И поддавайки се на склонността си към подобни шеги, Греъм се наведе към мен, започна да се смее, да се шегува и продължи да ми шепне на ухото, докато вече едва издържах и се просълзих.

Но изведнъж се съвзе. До мис Дьо Басомпие са освободи едно място, кръгът, който я заобикаляше, започна да се разпръсква. Това движение незабавно бе доловено от Греъм, всякога нащрек, дори когато се смееше. Той стана, призова цялата си смелост, прекоси стаята и взе нещата в свои ръце. През целия си живот доктор Джон бе щастливец — преуспял човек. Но защо? Защото умееше да съзира възможностите, бе достатъчно сърцат, за да действува в подходящия миг, достатъчно хладнокръвен, за да довърши докрай започнатото дело. И не оставяше тиранични страсти да се препречват на пътя му, не се препъваше нито в ентусиазъм, нито от човешки слабости. Колко хубав беше в този момент! Когато Политна го погледна, щом застана край нея, очите й се срещнаха с един окуражаващ поглед, оживен, но стеснителен. Лицето му, докато разговаряше с нея, порозовя и засия. Той стоеше там смел и плах, притихнал и стеснителен, ала решен да достигне целта си и предан на своя план. Обхванах всичко това с един поглед. Не продължих наблюденията си — дори и да исках, нямах никакво време. Беше станало късно. Дженевра и аз трябваше вече да сме на улица „Фосет“. Станах и се сбогувах с кръстница и с господин Дьо Басомпие.

Не зная дали господин Еманюел бе забелязах неохотата, с която слушах задевките на доктор Бретън, или бе доловил, че съм омъчнена и че, общо взето, вечерта не се бе оказала миг на бурно веселие за лекомислената, жадна за развлечения мадмоазел Люси, но когато напусках стаята, той пристъпи и запита дали има кой да ме придружи до улица „Фосет“. Сега вече учителят говореше учтиво и дори с уважение, а в гласа му се четеше извинение и разкаяние, ала аз не исках да му простя от първата дума, не желаех да приема разкаянието му без вътрешно, без предварително да съм забравила стореното. Досега никога не бях се чувствувала раздразнена от неговите грубости, не бях се вледенявала от остротите му, ала онова, което ми наприказва тази вечер, беше наистина нечувано. Дълбокото ми неодобрение на постъпката му трябваше да му си изтъкне, макар и недотам остро. Казах: