Шарлот Бронте - Вийет

— Как да не ви закачам, когато сте тъй странна и толкова загадъчна?

— И странността, и загадъчността са плод на вашата фантазия — досадни червеи; моля ви да ги махнете от погледа ви.

— Но коя сте всъщност? — упорстваше Дженевра, като мушна ръката си под моята; аз от своя страна плътно притисках лакът до ребрата, за да не пусна натрапницата.

— Образ, който търпи развитие — отвърнах. — Започнах като компаньонка на стара дама, сетне станах детска гувернантка, а сега се издигнах до учителка.

— Моля ви, признайте коя се. Никому няма да кажа — настояваше тя, смешна с натрапливото си убеждение, че съм някаква загадъчна личност, която крие истинското си име, и не пусна ръката ми, която бе успяла да хване, продължи да ме подтиква и да прави догадки дотогава, докато се принудих да спра и да се изсмея. По време на пътя тя измисли какви ли не варианти на тази тема и доказа с това нейно упорито убеждение или по-скоро със своето недоверие, че е неспособна да си представи как човек, роден без знатна титла и богатство, без видно име или видни приятели, може да се държи самостоятелно и независимо. Що се отнася до мен, за душевното ми спокойствие беше напълно достатъчно, че съм призната там, където исках да ме знаят. Останалото ми бе безразлично: произход, обществено положение и отвлечените интелектуални достижения заемаха в интересите и мислите ми еднакво място; за мен те бяха като третостепенни обитатели, на които се отрежда малката всекидневна и таванската спалня. Дори когато гостната стая и трапезарията бяха свободни, не ги канех там, защото смятах, че не заслужават подобна почит.

Има хора, които ниското обществено положение води до дълбоки страдания, които, загубвайки връзките с висшето общество, престават да се уважават. Нима тогава не са прави да отдават най-голямо значение на онова положение и ония връзки, които ще ги предпазят от самоунищожение? Щом човек чувствува, че ще се принизи в собствените си очи, ако се узнае, че е от просто потекло, а не от аристокрацията, че родителите му са бедни, а не богати, работници, а не капиталисти, правилно ли ще е да го порицаваме безпощадно, че криел тези съдбоносни факти — че се е стряскал и се е страхувал да не го разобличат? Колкото по-дълго живеем, толкова по-голям опит трупаме за света, и толкова по-склонни сме да извиняваме поведението на ближните си и да не се съмняваме в житейската мъдрост. Очевидно е, че отбранителните стени, с които забелязваме да се ограждат някои лъжедобродетелни жени и някои светски лъвове, са им необходими.

Стигнахме в хотел „Клеси“. Полина бе готова, там беше и мисис Бретън; предвождани от нея и господин Дьо Басомпие, скоро се озовахме на мястото на тържеството и заехме хубави места недалеч от трибуната. Учениците от „Атене“ ни бяха изпреварили, общинските съветници и кметът заемаха почетните столове, младите принцове и възпитателите им стояха на видно място, а останалите редове се изпълваха от аристокрацията и жителите на града.

И през ум не ми бе минало да се запитам кой ли ще е преподавателят, който трябваше да произнесе тържественото слово. Очаквах, че някой от учените ще ше изстъпи да ни държи официална реч, безкритична по отношение на колежките, хвалебствена, що се отнася до принцовете.

Когато влязохме, трибуната беше празна, но след десет минути вече бе заета; внезапно, в един само миг, над пурпурната маса се появиха глава, гръден кош и ръце. Познавах тази глава. Цветовете, формата стойката, изражението й бяха близки и на мен, и на мис Фаншоу. късата черна коса, широкото бледо чело, синият огнен поглед — всичко бе тъй запечатано в спомените ни и свързано с толкова много напрегнати преживелици, че внезапната им поява едва не ни разсмя. Всъщност, да си призная, що се отнася до мен, аз наистина се смях до сълзи, ала се погрижих да сведа глава и да доверя своето веселие единствено на носната си кърпичка и на спуснатия воал.

Драго ми бе да съзерцавам господин Пол. Драго ми бе да го гледам там, изправен, строг и откровен, навъсен и искрен, сприхав и безстрашен, също както в катедрата си в клас. Присъствието му ме изненада. И през ум не ми бе минало, че ще го видя, макар да знаех, че преподава литература в колежа. Убедена бях, че щом той е на трибуната, речта му не ще е нито бездушна, нито хвалебствена, ала не бях подготвена за онова, с което бяхме удостоени, за всичко, което се изсипа върху ни най-внезапно, бързо и несекващо.

Той се обърна към принцовете, към благородниците, към магистратите и гражданите със същата оная непринуденост, със същата рязка и нервна откровеност, с каквато обикновено атакуваше трите курса на улица „Фосет“. На колежаните заговори не като на ученици, а като на бъдещи граждани и патриоти. Тогава все още никой не подозираше събитията, които след туй сполетяха Европа, и духът на словото, произнесено от господин Еманюел, ми се стори странно новаторски. Кой би могъл да допусне, че в равната и плодородна земя на Лабасекур могат да се зародят политически убеждения и национални чувства, каквито долитаха до ушите ми? Излишно е тук да разказвам подробно за неговите схващания, ще кажа само, че дребният мъж бе еднакво искрен и прав в своите възгледи. С цялата си пламенност той бе както строг, тъй и разумен. Смачка в нозете си утопичните теории, отхвърли пренебрежително безплодните мечти, ала когато заговори за тиранията, в очите му проблеснаха искри, а щом заприказва за несправедливостта, гласът му се извиси уверено и ми напомни за тромпета на духовата музика, който долиташе по здрач откъм градината.