Шарлот Бронте - Вийет

Другият самозван мой съдник, учителят от улица „Фосет“, след като открил по някакъв потаен начин, че вече не съм непрестанно в пансиона, а излизам редовно в определени часове на определи дни, решил да ме сложи под наблюдение. Разправяха, че господин Еманюел бил възпитан сред йезуити. Бях повярвала докрай, ако действията му бяха по-умело прикривани. Но това, което ставаше, ме караше да се съмнявам. Не съм срещала по-открит заговорник, по-откровен, по-небрежен интригант. Той анализираше собствените си машинации, подробно разработваше интриги те си, а сетне се впускаше в самохвални обяснения за неповторимото си умение. Не знаех дали се чувствувах развеселена, или раздразнена, когато една сутрин приближи до мен и най-сериозно ми прошепна, че „ме държал под око“. Решил бил да изпълни приятелския си дълг и да не ме остави да се поддам докрай на собствените си хитрини. Просто не знаел как да си ги обясни. Смятал братовчедка си Бек виновна, че е допуснала подобно непостоянство от страна на учителка от собствения й пансион. Какво общо можела да има личност като мен, отдадена на тази сериозна професия — учителка, с разни контове и контеси, с „хотели“ и „дворци“? според него вече съм била поела по „лошия път“. Убеден бил, че шест от седем дни на седмицата ги прекарвам навън.

Отвърнах:

— Господинът преувеличава. Наистина напоследък се радвах на удоволствието от известна промяна, но едва след като това стана необходимо и в никакъв случай не съм прекалила.

— „Необходимо?“ Как тъй — необходимо? Та вие сте съвсем здрава. За какво ви е необходима промяна? Препоръчвам ви да се вгледате в католическите калугерки и да изучите техния живот. Те никога не се нуждаят от прамяна.

Не зная какво е било изражението ми, докато ми е говорел, но го е раздразнило. Обясни ми, че съм била безразсъдна, светска, жена, епикурейка, стремяла съм се към величие, трескаво съм гонела светските удоволствия и суета. Очевидно била съм лишена от жертвоготовност, липсвала ми способност да се съсредоточавам, била съм неверница, егоистка, самодоволна. Сметнах за безполезно да отговарям на подобни обвинения и мълчаливо продължих да поправям тетрадките с упражнения по английски.

Не виждал в мен нищо християнско. Като мнозинството протестанти, тържествувала съм в горделивостта и своеволието на езичеството.

Извърнах се от него и се сгуших още по-навътре под крилото на мълчанието.

Той процеди през зъби някакъв неясен звук. Не вярвах да е било проклятие — бе твърде верующ за подобно нещо, но убедена съм, че дочух думата „sacre“. Срамувам се да го призная, но той отново повтори тази дума, допълнена с „хиляди“ не знам какво си, когато два часа по-късно го отминах по коридора на път за урока по немски на улица „Креси“. Не съм срещала по-добър човек в някои отношения от господин Пол; тъй също не познавам по-голям деспот от него.

Учителката ни по немски, фройлайн Анна Браун, беше достойна, сърдечна четиридесет и пет годишна жена. Би трябвало може би да живее по времето на кралица Елизабет, защото редовно закусваше сутрин и към обед с бира и говеждо, тъй също откритата й и пряма германска душа, изглежда, страдаше дълбоко от нашата английска сдържаност, макар ние, от своя страна, да смятахме, че се държим необичайно сърдечно с нея. Ала не я тупахме по рамото, а когато скланяхме да я целунем по бузата, вършехме го тихо, не със звучно мляскане. Тези пропуски я смазваха и разстройваха, но, общо взето, се разбирахме добре. Навикнала да преподава на млади чужденки, които нито мислят, нито учат самостоятелно и нямат представа как да се справят с някое затруднение и да го преодолеят, след като поразмисли или се потрудят, нашият напредък, който всъщност бе твърде бавен, й се струваше удивителен. В нейните очи ние бяхме два ледени феномена, студени, горди и свръхестествени.

Наистина младата контеса бе малко горделива и капризна — може би вродената й нежност и хубост й даваха право за подобно държане; ала да се приписват подобни неща и на мене, бе ужасна грешка. Никога не забравях сутрешния поздрав, от който Полина се измъкваше, когато можеше, нито пък надменността бе моето защитно средство, докато Полина винаги държеше това свое оръжие излъскано, подострено и блестящо и всяка дебелашка германска шега измъкваше от ножницата блестящото му острие.

Почтената Анна Браун усещаше тази разлика и докато хем боготвореше, хем се страхуваше от Полина и се отнасяше с нея като с изящна нимфа или малка фея, тя търсеше утеха при мен, личност, напълно земна и по-сговорчива.