Шарлот Бронте - Вийет

Нямаше го сега доктор Джон, комуто да разкажа, нямаше ни един, комуто да прошепна: „Пак видях монахинята.“

Полина-Мери често ме викаше на улица „Креси“. Някога в Бретън, макар да се показваше, че ме харесва, тя бе свикнала да не се отделя от мене. Забелязала бях, че кача ли се в стаята си, тя бързо дотичваше подире ми, отваряше вратата, надничаше вътре и казваше с тъничък заповеден глас:

— Слезте долу. Защо стоите тука сама? Трябва да дойдете в гостната.

По същия начин ме подканяше и сега:

— Напуснете улица „Фосет“ и елате да живеете при нас. Папа ще ви плаща много повече от мадам Бек.

Самият мистър Хоем ми предлагаше чудесна сума — три пъти повече от сегашната ми заплата, — ако приемех да стана компаньонка на дъщеря му. Отказах. Струва ми се, че много по-бедна да бях, с много по-ограничени средства, с далеч по-неясно бъдеще, пак щях да откажа. Това не ми бе призвание. Можех да преподавам, да давам уроци, но да бъда частна гувернантка или компаньонка, не бе по вкуса ми. Вместо подобно положение в който и да било голям дом, аз съзнателно бих предпочела да стана слугиня, щях да си купя чифт здрави ръкавици, да мета спални и стълбища, да почиствам печки и брави, но да съм спокойна и независима. Готова бях за шия ризи и да гладувам, но не и да бъда нечия компаньонка.

Не бях сянка за никоя хубава дама — та била тя и мисис Дьо Басомпие. По природа бях склонна да изпадам в меланхолични настроения, бях затворена по нрав, ала и тъгата, и унинието ми трябваше да са доброволни — те ме държаха надвесена усърдно над моето бюро, сред познатите ми вече ученички в първия клас на мадам Бек, отделяха ме от другите в леглото ми, в нейната спалня или в пейката на алеята, която сега се наричаше моя, в нейната градина. Не умеех да се преобразявам, нито да се преправям, не можех да се превърна в предпазен калъф за никоя скъпоценност, в придатък към никоя красота, в сянка на ни едно величие на този свят. Без да се влияем, мадам Бек и аз се разбирахме. Не бях нейна компаньонка, нито пък гувернантка на децата й. Тя ме оставяше свободна, не ме привързваше към нищо — нито към себе си, нито дори към нейните интереси. Веднъж в продължение на две седмици се бе наложило да отсъствува поради заболяването на близък роднина; когато се върна, притеснена и загрижена да не би в нейно отсъствие нещо в училището да се е объркало, и като разбра, че всичко е вървяло по реда си и няма признаци за видима немара, от признателност за тяхната добросъвестност тя раздаде на всеки от учителите по някакъв подарък. Яви се край леглото ми в полунощ и заяви, че нямала подарък за мен.

— Аз съм принудена да покажа на Сент Пиер, че верността е нещо изгодно — заяви мадам. — Но опитам се дали да я направя изгодна за вас, помежду ни ще възникне неразбирателство — а може и да се разделим. Но мога да сторя друго, за да ви направя удоволствие — да оставя свободата, готова съм на това.

Удържа думата си. Каквито и леки белезници да ми бе слагала досега, от този миг нататък ги свали. Така аз имах удоволствието доброволно да съблюдавам правилата й, доставях си радост да отделям двойно повече внимание, да полагам двойно по-големи усилия за ученичките, които ми бе поверила.

Що се отнася до Мери дьо Басомпие, макар да не желаех да живея при нея, аз я посещавах често с удоволствие. При тези посещения установих, че и редките ни срещи, и това доброволно общуване скоро щяха да й станат ненужни. От своя страна господин Дьо Басомпие като че ли не забелязваше, оставаше сляп за подобна възможност, неосъзнаващ като някое дете признаците, неизбежността, очевидното зараждане на нещо, което — стигнеше ли до своя край — може би нямаше да бъде одобрено от него.

Често се питах дали ще го приеме от сърце или ще се възпротиви. Трудно бе да се предскаже. Той бе дълбоко погълнат от научните си интереси, бе проницателен, настойчив, склонен да отстоява всичко, което засягаше любимите му цели, но бе лишен от всяка подозрителност и изпълнен с доверчивост към проблемите на ежедневието. Доколкото разбирах, отнасяше се към „дъщеричката“ си все още като към дете и както изглежда, през ум не му минаваше, че други могат да я приемат в друга светлина. Често говореше за онова, което смятал да направи, когато „Поли“ станела жена, когато пораснела, а „Поли“, застанала до стола му, се усмихваше, схващаше главата му в малките си ръце и целуваше стоманеносивите къдри; друг път мръщеше устни и тръскаше коси, но ни веднъж не каза: „Татко, аз вече съм пораснала.“