Шарлот Бронте - Вийет

— В английския характер — заяви тя — има нещо много забележително.

— Как така, мадам?

Тя се засмя и повтори думичката „как така“ на английски.

— Не бих могла да ви кажа „как“, но с една дума, англичаните си имат свои представи за приятелството, за любовта, за всичко… и най-малко те имат нужда от надзорници — додаде тя, стана и затропа навън като същинско малко пони.

„В такъв случай, измърморих на себе си, бъдете любезна да оставяте вече писмата ми на мира“.

Уви! Нещо се втурна в очите ми, замъгли погледа, размаза контурите на класната стая, на градината, закри светлото зимно слънце, когато си помислих, че никога вече няма да получа писма като тия, които тя бе прочела. Никога вече! Чудесна река, край чиито брегове се бях разхождала, чиито вълни бяха навлажнявали устните ми, бе поела по друг път. Изоставила бе малката ми хижа и нивите ми пусти и сухи, изливаше вече богатството на водите си далече от мен. Промяната бе справедлива, правилна, естествена — нямах какво да кажа, ала как обичах моя Рейн, моя Нил! Обожавах моя Ганг и тъгувах, че големият прилив ще кипи на друго място, ще изчезне като лъжлив мираж. Макар да се държах стоически, не бях стоик, капки заваляха по ръцете ми, по бюрото. От очите ми се изля порой, тежък, но краткотраен.

Ала скоро си казах: „Надеждата, която оплаквам, изстрада много и много ме накара да страдам. Тя умря едва когато удари часът й; след подобна продължителна агония смъртта е добре дошла.“

И аз се опитах да приема радушно тази смърт. Признавам — продължителното очакване ме бе научило на търпение. Накрая склопих очите на моята покойница, покрих лицето й и сключих ръцете й, обладана от дълбоко спокойствие.

Трябваше да премахна писмата от чуждите погледи. Хората, преживели смъртта на своите близки, ревниво прибират и скриват предметите, които връщат спомена. Непоносимо е да оставяш острия нож на съжалението непрестанно да пробожда сърцето.

В един свободен следобед (четвъртъчния) отидох при моето съкровище, за да обмисля къде да го скрия, и отново установих — този път с дълбоко възмущение, — че пак са го пипали. Наистина вързопчето беше там, но панделката, която го стягаше, бе развързана и вързана отново; а и по други признаци разбрах, че са отваряли чекмеджето ми.

Това беше вече прекалено. Мадам Бек бе самото олицетворение на дискретността, а освен това беше умна и разумна в преценките си като малцина други; това, че знаеше какво има в моето ковчеже, не беше приятно, но можех да го понеса. Като малка йезуитска инквизиторка тя умееше да вижда нещата в истинската им светлина и да ги разбира както трябва; ала мисълта, че си е позволила да съобщи онова, което е узнала по непозволен начин, и на други, че може би с друг някой се е забавлявала с драгоценните за мен писма, това ме възмути жестоко. Имах винаги основания да се страхувам, че е било точно така; дори се сещах кой е бил другият. Роднината й, господин Пол Еманюел, бе прекарал предишната вечер при нея. Тя имаше навика да се съветва и да разисква с него въпроси, които не споделяше с никой друг. Същата тази сутрин по време на часа му този господин ме бе удостоил с поглед. Който сякаш бе откраднал от актрисата Вашти. Тогава аз не можах да разгадая синята, но зловеща светкавица на гневните му очи, но сега разбрах. Уверена бях, че той не е в състояние да погледне на онова, което се отнасяше до мене, безпристрастно, нито да ме прецени с търпимост и искреност. Всякога беше рязък и подозрителен. Мисълта, че тези писма, обикновени приятелски писма, са попаднали веднъж, и може отново да попаднат в неговите ръце, ме прободе дълбоко в сърцето.

Какво да сторя, за да предотвратя това? В кой ъгъл на тази чужда къща да ги укрия? Имаше ли място тук, където ключът да е ключ и бравата — препятствие?

Дали не на тавана? Не, не обичах тавана. Освен туй повечето кутии и долапи там бяха полуизгнили и нямаха ключалки. А пък и плъховете прояждаха загниващото дърво, мишките свиваха гнезда в чекмеджетата. Безценните ми писма (макар и незначителни за другите) можеха да бъдат проядени от гадини, а буквите скоро щяха да станат нечетливи от влагата. Не, таванът не ставаше; къде тогава?

Докато размишлявах, седях на пейката пред прозореца на спалнята. Беше хубав студен следобед. Зимното слънце залязваше и озаряваше с бледа светлина клоните на градинските шубраци в „забранената алея“. Голямото старо крушово дърво — дървото на монахинята — се издигаше към небесата като строен скелет на дриада, сив, мършав и гол. Озари ме мисъл, една от ония странни, фантастични идеи, които понякога спохождат самотниците. Сложих си бонето, наметката, кожата и излязох.