Шарлот Бронте - Вийет

Но Греъм трябваше да тръгва. Професията му не позволяваше нито да пренебрегва, нито да отлага задълженията си. Той излезе от стаята, ала пред да напусне дома, отново се върна. Убедена съм, че не дойде нито за бележките си, нито за картичката с адреса, който трябвало да посети, който уж останала на бюрото — върна се, за да се убеди с още един поглед, че Полина е същата, каквато се бе запечатала в съзнанието, че не я е съзерцавал с предубедени, замаяни очи, че не е преувеличил. Не, увери се, че е гледал ясно — всъщност спечели, а не загуби, че се върна. Отнесе със себе си един прощален поглед — срамежлив, но много нежен, — поглед красив и невинен, като на малък фавн от папратовото му леговище, като на агънце от китната ливада.

Останахме сами и замълчахме. И двете подхванахме по някакво ръкоделие и заработихме тихо и усърдно. Бялата кутия за ръкоделие от едно време сега бе заменена с друга, инкрустирана с ценна мозайки и украсена със злато. Тънките треперещи пръстчета, които едва държаха иглата, макар все още тънки, бяха добили бързина и сръчност. Не бяха забравили обаче онова съсредоточено сбръчкване на челото и характерните движения, все тъй бързи и нервни — оправянето на паднал кичур, изтръскването на въображаема прашинка или на някой конец от копринената пола.

Тази сутрин бях настроена мълчаливо. Бурният зимен ден ме успокояваше. Страстите на този януари, тъй бял и безкръвен, все още не стихваха. Бурята бе вилняла до прегракване, но не бе изтощена. Ако Дженевра Фаншоу бе заедно с мен в тази всекидневна, нямаше да ме остави нито да съзерцавам, нито да се ослушвам. За тема щеше да й служи оня, който току-що ни бе напуснал; и как само щеше да коментира! Щеше да ме преследва и отегчава с въпроси догадки — щеше да ме измъчва и потиска с изповеди, които не желаех да чуя и копнеех да избягна.

Полина-Мери ме погледна няколко пъти спокойно, но проницателно с тъмните си големи очи, устните й се отвориха, сякаш да кажат нещо, но тя осъзна и тактично уважи мълчанието ми да мълча.

„Това няма да е за дълго“, помислих, защото не познавах много девойки или жени, които умеят да се владеят и са навикнали на себеотрицание. Всяка възможност да разискват баналните си малки тайни и плитките си и незначителни любовни увлечения бе удоволствие, от което трудно се отказваха.

Малката контеса бе изключение. Продължи да бродира, докато се измори, а сетне взе някаква книга.

Случи се тъй, че взе да търси четиво сред книгите на доктор Бретън и попадна на стар том от Бретън — илюстрирана книга по естествена история. Неведнъж я бях виждала, застанала до Греъм, подпряла този том на коляното му, да чете под негово ръководство, а след свършване на урока за награда съм я чувала как моли да й обясни картините. Наблюдавах я внимателно. Сега щях да изпитам паметта, с която се бе похвалила. Дали ще си спомни?

Дали ще си спомни ли? В това нямаше никакво съмнение. Докато обръщаше страниците, по лицето и пробягваха чувства, най-незначителното от които бе ясният спомен за миналото. После обърна на титулната страница и се вгледа в името, изписано с детски почерк. Наблюдава го дълго време. Не се задоволи само да го гледа, леко докосна с пръсти буквите, придружавайки, действието с неосъзната, но нежна усмивка, която превърна докосването в милувка. Полина обичаше миналото, ала странното в тази малка сцена беше, че тя не каза нито дума. Можеше да изживява чувствата си, без да ги излива в порой от думи.

Остана пред библиотечните рафтове близо час, като сваляше томовете един по един и подновяваше запознанството си с тях. След това седна на ниското столче, подпря лице на ръката и се замисли, все още мълчалива.

Звук от отварянето на външната врата, шумът от нахлулия вятър и гласът на баща й, който говореше с мисис Бретън, я извадиха от унеса. Тя скочи. Миг след това вече бе долу, в антрето.

— Татко! Татко! Да не би да излизаш?

— Миличка, трябва да ида в града.

— Но много е студено, студено е, татко.

Сетне чух господин Дьо Басомпие да й показва колко топло е облечен и как щял да пътува с карета, защитен от вятъра; накратко, доказваше й, че не бива да се безпокои.

— Обещаваш ли да се върнеш, преди да се е стъмнило — ти и доктор Бретън, двамата, в каретата? Не е време за езда.

— Добре, ако видя доктора, че му кажа, че една дама му нарежда да се грижи за ценното си здраве и да се върне рано у дома под моя охрана.

— Да, кажи „една дама“, а той ще помисли, че това е майка му, и ще те послуша. И, татко, не закъснявай, защото ще чакам и ще се ослушвам.