Шарлот Бронте - Вийет

— Училището на Люси, пансионът на мадам Бек.

— Нима мис Сноу е в някакво училище?

— Аз съм учителка — обясних и ми беше драго, че имам възможност да го кажа. От известно време се чувствувах така, сякаш не съм си на мястото. Мисис Бретън и синът й знаеха положението ми, но контът и дъщеря му — не. Може би щяха да променят до известна степен досегашното си любезно държане, ако знаеха какво точно е мястото ми в обществото. Затова отговорих с готовност, но порой от мисли, които не бях очаквала, нито извиквала, нахлу в ума ми заедно с думите и аз неволно въздъхнах. Мистър Хоум не вдигна поглед от чинията си и близо две минути не проговори. Възможно е да не бе чул думите ми, може да си е казал, че при подобна изповед учтивостта не позволява никакви коментари. Шотландците са пословично горделиви, колкото и дружелюбен да изглеждаше мистър Хоум, колкото да бе скромен в навиците и вкусовете си, винаги към смятала, че и той притежава това национално качество. Престорена ли бе тази негова горделивост? Дали зад нея се криеше истинско достойнство? Оставам въпроса неразрешен в най-широк смисъл на думата. Мога да отговоря дотолкова, доколкото засягаше само мене; в оня случай, а и винаги след това с мен той се е държал най-чистосърдечно.

По природа бе човек чувствителен и човек на мисълта. Над чувствата и мислите му се стелеше маранята на меланхолията — нещо повече от мараня: когато бе разтревожен и обхванат от скръб, тя се превръщаше в същински облак. Не знаеше много за Люси Сноу, онова, което знаеше, не го съзнаваше докрай. Всъщност представата му за моя характер често ме е карала да се усмихвам. Но той виждаше, че житейският ми път лежи откъм сенчестата част на планината. Признаваше ми усилието, с което се опитвах да вървя по правата пътека; ако можеше, готов би бил да ми помогне. След като това не му се удаваше, поне ми желаеше доброто. Когато ме поглеждаше, в очите му се четеше доброта, когато ми говореше, гласът му звучеше благо.

— Професията ви — рече той — е трудна. Желая ви здраве и сили да я овладеете с успех.

Малката му дъщеря не остана толкова сдържана при думите ми. Тя впери в мен очи, изпълнени с учудване, дори с удивление.

— Нима сте учителка? — възкликна тя. И като помълча, за да осъзнае чутото, додаде: — Никога не съм знаела каква сте, не съм се и досетила да питам: за мен вие всякога сте били Люси Сноу.

— А сега вече какво съм? — не се сдържах да запитам.

— Пак сте си вие естествено. А наистина ли преподавате тук, във Вийет?

— Наистина.

— И вие е приятно, така ли?

— Не винаги.

— Защо тогава не се откажете?

Баща й вдигна поглед и за момент помислих, че ще я прекъсне, но той каза само:

— Продължавай, Поли, продължавай с разпита, докажи, че си малък дървен философ. Ако, мис Сноу се бе изчервила или изглеждаше смутена, щях да те накарам да млъкнеш и двамата щяхме да довършим закуската си засрамени; ала тя само се усмихва, затова настоявай, засили разпита. Е, мис Сноу, защо тогава не се откажете?

— Най-вече, струва ми се, заради парите, които получавам.

— А не от някаква филантропия? Поли и аз си бяхме избрали тази хипотеза като най-благоприятното обяснение за вашата ексцентричност.

— Не, не сър. По-скоро заради покрива и убежището, които това ми осигурява, и заради душевното спокойствие, което ми дарява — смятам, че докато мога да си изкарвам прехраната, спестявам си неудобството да тежа на чужд гръб.

— Татко, каквото щеш да приказваш, но аз съжалявам Люси.

— Вземи си назад съжаленията, мис Дьо Басомпие; вземи ги в две ръце, като малко патенце, излязло от двора без твое разрешение; върни ги обратно в топлото гнезденце на сърцето, откъдето е избягало, и чуй какво ще ти прошепна: ако на моята Поли някога й е съдено да преживее загубата на измамните земни притежания, бих искал да може да постъпи като Люси — да работи за хляба си, за да не тежи на близки и роднини.

— Да, татко — отвърна тя замислено и послушно. — Бедната Люси! Аз си мислех, че е богата и има богати приятели.

— Мислиш като малка глупачка. Аз поне никога не съм мислел тъй. Когато се е случило да размишлявам над поведението и външността на Люси, стигал съм до извода, че тя е от хората, които трябва да бдят над другите, а не другите над тях, трябва да действува, а не да бъде обслужвана; и тази съдба според мен й е помогнала да придобие опит, за който — ако живее достатъчно дълго, да оцени ползата от него — ще бъде благодарна на Съдбата. А в това училище — продължи той, като промени тон и заговори по-весело, — смятате ли, Люси, че мадам Бек ще приеме моята Поли?