Шарлот Бронте - Вийет

— Добре, хайде — извика тя и се наведе да приеме удара, а когато палтото бе надвесено игриво над главата й, изплъзна се от него като малко козле.

Движенията й бяха меки и кадифено нежни на котенце; смехът й беше по-ясен от звънтенето на сребро и кристал. Когато взе студените ръце на баща си и ги разтри, застанала на пръсти, за да го целуне, над нея сякаш засия нимба на обичлива радост. Сериозният и уважаван господин я погледна тъй, както мъжете гледат онова, което е зеница на очите им.

— Мисис Бретън — обади се той, — кажете какво да правя с тая моя дъщеря, или по-скоро дъщеричка? Нито помъдрява, нито пораства. Не намирате ли, че е хубавка като детето, каквото бе преди десет години?

— Тя е същото дете, каквото е и това мое момче — рече мисис Бретън, която се сърдеше на сина си, защото не искал да облече дрехите, за които тя настояваше. А той стоеше облегнат на холандския бюфет, смееше се и я отблъскваше от себе си.

— Хайде, мамо — подкани я Греъм, — за да не се караме и за да се затоплим и външно, и вътрешно, дай да изпием по една коледна наздравица за добруването на Стара Англия — ей тука, край огнището.

И тъй, докато контът се грееше на огъня, а Полина-Мери все още танцуваше наоколо, щастлива, че е в широката стара кухня, мисис Бретън нареди на Марта да размеси и стопли коледно питие, изля го в една кана, останала от Бретън, а после го прехвърли, за да не изстива, в една сребърна купа, която знаех, че е кръщелната чаша на Греъм.

— Да пием за старите времена! — викна контът, вдигнал купата високо. А сетне, поглеждайки мисис Бретън, изрече:

В потока шляпахме ний с тебе

до пладне, без да спреме,

но между нас море бесня

от стародавно време.

Но като два стакана, знай,

накрай ще се сбереме

и ще отпием сладостта

на миналото време!

— Той рецитира Бърнс! На шотландски! — извика Полина. — Татко говори на шотландски и всъщност е половин шотландец. Ние сме Хоум и Басомпие — шотландци и гали.

— А този танц, който танцуваш, шотландска фейо, той шотландски ли е? — запита баща й. — Мисис Бретън, страхувам се, че след малко по средата на кухнята ви ще израсне зелен магически венец. Тя не е много предпазлива. Странно момиченце.

— Кажи на Люси да танцува с мене. Това е Люси Сноу.

Мистър Хоум (той се държеше колкото като простонародния мистър Хоум, толкова и като гордия конт Дьо Басомпие) ми подаде ръка и заяви любезно, че отлично ме помнел; а дори паметта му да му бе изневерила, името тъй често се споменаваше от дъщеря му и той бе чул толкова много разкази за мене, че ме смяташе за стара позната.

Всички бяхме вкусили от топлата напитка освен Полина, чийто самодивски, или какъвто там беше, танц никой не смяташе да прекъсва заради някакво обикновено питие, ала тя не се остави да я отминат или по-скоро да я лишат от правата й на смъртна.

— Дайте да го опитам — помоли тя Греъм, когато той вече слагаше купата на рафта на бюфета, високо от нея.

В това време мисис Бретън и вистър Хоум бяха заговорили. Танцът на феята не бе минал незабелязано за доктор Джон, той го бе наблюдавал и го бе харесал. Като махнем настрана мекотата и красотата на движенията, ласкави за благодарните му очи, тази освободеност в дома на неговата майка го бе очаровала, защото бе освободил и него самия. За Греъм тя отново бе станала дете — върнала се бе другарчето му по игри. Питах се как ли ще я заговори. Досега не го бях чувала да се обръща към нея. Думите му доказаха, че времето на „малката Поли“ се е върнало в спомените му от детинското веселие на тази вечер.

— Ваше благородие желае да получи купата?

— Струва ми се, че вече казах. Струва ми се, че намекнах за това.

— Не съм съгласен. Съжалявам, но не разрешавам.

— Защо? Вече съм здрава. Нито ще си счупя ключицата, нито ще си изкълча рамото. Вино ли е?

— Не, нито пък роса.

— Не ми трябва роса. Не обичам роса. Какво е това?

— Бира — силна бира; октомврийска, запазена от времето, когато съм се родил.

— Интересно. Вкусна ли е?

— Извънредно много.

И той смъкна съда, глътна голяма глътка от този елексир, изрази с поглед дълбоко задоволство от вкуса му и внимателно върна купата на рафта.

— Бих искала да вкуся — повтори Полина, загледана нагоре. — Никога не към пила „октомврийска“ бира. Сладка ли е?

— Опасно сладка — потвърди Греъм.

Тя продължи да гледа очаквателно, с изражение на дете, което копнее за забранено лакомство. Най-сетне докторът се смили, свали купата и си достави удоволствието да й позволи да вкуси от ръката му. Очите му, които всякога умееха да дадат израз на приятните му усещания, сега светнало и лъчезарно показваха, че това наистина му доставя удоволствие; и той го удължи, като наведе купата така, че само по една капка да стига до розовите пиещи устни, които се докосваха до ръба.