Шарлот Бронте - Вийет

Голямо забавление беше, но невкусено докрай, защото бях сама. Ти трябваше да бъдеш тук.

След малко повелителят ми се събуди; огледалото над камината скоро му разкри как изглежда. Сега живея под заплахата и ужаса на отмъщението.

Но да се върна към същността на моето писмо. Зная, че четвъртък на улица «Фосет» е ден за почивка. В такъв случай приготви се за пет следобед, когато ще изпратя каретата да те доведе в «Терасата». Ела непременно. Ще срещнеш някои стари познати. До скоро виждане, моя мъдра, мила, сериозна малка кръщелнице. Искрено твоя

Луиза Бретън“

Писмо като това изясняваше нещата. Тъгата не ме напусна и след като го прочетох, но сега бях по-спокойна — не развеселена, и по-уравновесена. Приятелите ми бяха добре, бяха щастливи. Нищо лошо не се бе случило на Греъм, нито пък болест бе сполетяла неговата майка — бедствия, които дълго време терзаеха сънищата и мислите ми. Чувствата им към мен също не се бяха променили. И все пак колко странно бе да си мисля за седемте седмици на мисис Бретън и да ги сравнявам с моите седем! И също тъй колко задължително е за оня, изпаднал в объркано положение, да сдържа езика си и да не хленчи, че страдал от това! Хората могат да разберат какво е да умреш от липса на храна; малцина са обаче ония, които съзнават какво е да полудееш от пълно уединение. За тях дългогодишният затворник, излязъл отново на белия свят, не е друго освен луд или идиот! А как разумът го е напуснал, как нервите му, изпърво заболели, са били подложени на неописуеми страдания и накрая са се разстроели — това е предмет, прекалено сложен за проучване, твърде отвлечен, за да бъде разбран. Какъв е смисълът да оплакваш? Все едно да се изстъпиш на някой площад и да закрещиш най-злокобни поговорки със същите слова и настроения, с които Новуходоносор, царят ипохондрик, се е изповядал пред своите смаяни халдейци. Още дълги години ония, за които подобна тема не е загадка, които знаят ужаса на тези терзания, ще се броят на пръсти и ще се губят в мнозинството! Още дълги години ще се смята, че единствено физическото заболяване е достойно за съчувствие, а всичко останало е само глезотия! Когато светът е бил по-млад и в по-цветущо здраве, отколкото днес, мъките на душата са били още по-голяма загадка. Може би в цялата страна на Израел е имало само един Саул — и един-единствен Давид, който да го утеши и да го разбере.

Пронизващият тих мраз на утрото бе последван от остър вятър откъм руските степи. Студената зона дъхна върху умерената зона и бързо я замрази. Тежки облаци, сиви и натегнали от сняг, нахлуха откъм север и се спряха над очакваща Европа. Следобед заваля. Страхувах се, че каретата не ще успее да дойде, тъй гъст и бурен бе снеговалежът. Но нищо не можеше да попречи на моята кръстница! Поканила го веднъж, тя бе решена да приеме своя гост. Към шест часа слязох от каретата пред полузасипаното от пряспа стълбище на двореца и се изправих пред вратата на „Терасата“.

Изтичах през вестибюла нагоре по стълбището и се намерих във всекидневната, където намерих мисис Бретън сияйна като слънчев ден. Два пъти по-замръзнала да бях, сърдечната й милувка и милата прегръдка щяха да ме стоплят. Привикнала от дълго време на стаи с голи дъски, на черни чинове, бюра и печки, синият салон сега ми се стори великолепен. Дори само във веселия, подобен на коледен, огън се криеше някакво ясно, червено тържество, което ме заслепи.

След като кръстницата бе подържала ръката ми в своята и след като си поговорихме, след като ме смъмра, че съм по-слаба от преди, тя намери, че снежната вихрушка е разрошила косите ми, и ме изпрати горе да се среша и са си сваля шапката.

Качих се в моята малка морскозелена стая и видях, че и там гори огън, а и свещите са запалени. Стройни свещи осветяваха голямото огледало от двете му страни и пред огледалото се обличаше някакво същество — въздушно, ефирно същество, дребничко, тъничко, бяло — като зимен дух.

Признавам, че за миг си спомних за Греъм и неговите призраци. Недоверчиво огледах това ново видение. Носеше бяла дреха, напръскана с червени капки, коланът му беше червен, в косите си имаше нещо като листенца, но лъскави — малък венец с отблясък на нуевехни. Привидение или не, в него нямаше нищо задгробно и аз се приближих.

Тя се извърна и черните очи под клепките огледаха мене — натрапницата. Клепките бяха тъмни и дълги и очертанията им омекотяваха очите, които закриляха.

— Ах, значи дойдохте! — възкликна тя с мекия си, тих глас, усмихна се мило и не отдели поглед от мен.