Шарлот Бронте - Вийет

Сега я познах. Макар само веднъж да бях видяла това лице с неговите фини и деликатни черти, не можех да не я позная.

— Мис Дьо Басомпие — казах аз.

— Не — долетя отговорът, — никаква мис Дьо Басомпие, за вас не.

Не запитах коя ще е тогава, а търпеливо зачаках обяснението.

— Променили сте се, но все пак сте си същата — каза тя, като ме приближи. — Помня ви отлично. — Изражението, цвета на косите, изражението ви.

Бях пристъпила към огъня, а тя застана отсреща и продължи да ме съзерцава, и докато ме гледаше, изражението й ставаше все по-оживено от мисли и чувства, докато накрая сълзи премрежиха погледа й.

Заинтригувана, но все още объркана, не знаех какво да кажа. Най-сетне заекнах:

— Струва ми се за първи път ви видях в онази нощ, преди няколко седмици, когато ви раниха.

Тя се усмихна.

— Нима сте забравили, че съм стояла на скута ви, че сте ме държали в прегръдката си, че дори съм спала на вашата възглавница? Не си ли спомняте онази нощ, когато пристигнах разплакана до леглото ви, като непослушно детенце, каквото и бях, и вие ме приютихте? Не си припомняте утехата и закрилата, с която успокоихте моето дълбоко страдание?

Най-сетне прозрях всичко.

— Вие сте малката Поли?

— Аз съм Полина-Мери Хоум дьо Басомпие.

Как променя времето! В своето бледо, дребно личице, с неговата хубава симетрия, с променливите изражения, малката Поли криеше обещания за нежност и прелест; ала Полина-Мери бе станала красива — не с прорязващата красота на розата, кръгла, румена и набита — не със закръглеността, розовината и русата хубост на братовчедка си Дженевра; нейните седемнадесет години й бяха донесли нежен и изтънчен чар, който не се криеше в тоновете, макар те да бяха светли и чисти, нито в силуета, макар очертанията й да бяха миловидни и крайниците й съвършени; тя излъчваше някакво приглушено сияние, което идваше от душата. Това не беше ваза от скъп материал, а прозирна лампа, която пазеше пламъка да не изгасне, но не го криеше от възхитеното око и той светеше жив и действен. Като говоря за нейните достойнства, не преувеличавам, те наистина ми се струваха много истински и привлекателни. Какво от туй, че всичко беше миниатюрно? То бе като прелестно дихание на бялата виолетка, която я прави по-ценна от най-едрата камелия, от най-пищната гергина.

— Ах! Значи вие помните миналите дни в Бретън?

— По-добре — отвърна тя, — дори по-добре от вас. Спомням си ги с най-малки подробности — не само дните, но часовете на тези дни, минутите на тези часове.

— Дали не сте забравили нещо?

— Почти нищо, струва ми се.

— Тогава бяхте малко, но променчиво дете. Вероятно следите, които радостта и тъгата, обичта и сърдечните скърби са оставили у вас преди повече от десет години, отдавна са се изличили.

— Смятате, че съм забравила кои съм харесвала и доколко съм ги харесвала, когато съм била дете?

— Изчезнала е сигурно остротата на чувството — силата му; ароматът; дълбоките впечатления трябва да са се изтрили, изличили са се.

— Не съм забравила нищо от ония дни.

Очите й го доказваха. Бяха очи на човек, който си спомня — чието детство не се е стопило като сън, чиято младост не е изчезнала като слънчев лъч. Тя не приемаше живота разхвърлено и разпокъсано, на части, не бе от тия, които забравят зимата, щом дойде пролетта; бе от сърцата, които запазват и трупат, проверяват всичко от корен и тъй с годините се развиват хармонично и цялостно. Но все пак не ми се щеше да вярвам, че всички картини, които сега се изправяха пред мен, бяха също тъй живи и зрими за нея. Симпатиите й, игрите и състезанията с любимия й другар, търпеливата, дълбока привързаност на детското й сърчице, страховете й, тактичната сдържаност, малките й премеждия, последната пронизителна болка на раздялата — припомних си ги и поклатих недоверчиво глава. Тя упорствуваше.

— Седемгодишно дете все още живее в седемнайсетгодишната девойка — заяви тя.

— Вие много обичахте мисис Бретън — казах, за да я изпитам. Тя веднага ме поправи.

— Не я обичах. Харесвах я, уважавах я, както я уважавам и днес. Тя много малко се е променила.

— Така е — потвърдих аз.

Помълчахме. Тя погледна стаята и рече:

— Тук има няколко предмета, които бяха в Бретън. Спомням си този игленик и това огледало.

Очевидно уверена беше в спомените си — поне до тук.

— Значи смятате, че бихте познали мисис Бретън?

— Спомням си я безпогрешно — чертите на лицето й, матовата й кожа и черната коса, ръста й, походката, гласа.