Шарлот Бронте - Вийет

— Кой? Миси Чолмондли ли? Мислех, че у тях ви е много приятно.

— Не съм била у мисис Чолмондли.

— Тъй ли? Значи някакво ново познанство?

— Чичо ми Дьо Босампие е тук.

— Чичо ви Босампие! Не се ли радвате? Мислех, че го обичате.

— Грешили сте. Този човек е противен. Мразя го.

— Само защото е чужденец? Или имате друга, също тъй уважителна причина?

— Никакъв чужденец не е. Той си е чист англичанин и само допреди три-четири години носеше английското си име, но майка му беше чужденка, Дьо Босампие, а скоро някой от роднините й умрял и му оставил именията си, благородническа титла и името си. Сега е важно птица.

— Затова ли го мразите?

— Нали знам какво разправя мама за него! Не ми е истински чичо, а беше женен за сестрата на мама. Мама го ненавижда. Казва, че убил леля Дженевра с лошо си държане. Прилича на мечка. Такава отвратителна вечер! — продължи тя. — Няма да стъпя вече в големия им „хотел“! Представяте ли си, влизам в тази стая, сама, един огромен петдесетгодишен мъж ме приближава, говори с мен няколко минути и сетне направо ми обръща гръб и безцеремонно напуща стаята. Странно държане. Сигурно съвестта му го е жегнала, защото всички в къщи казват, че съм била копие на леля Дженевра. Мама често повтаря, че приликата била невероятна.

— Сама ли бяхте там?

— Сама? Да, беше и „миси“, моята братовчедка — разглезено, галено същество.

— Господин Дьо Басомпие има дъщеря, така ли?

Тя се прозина. Като се тръшна безцеремонно на леглото ми, додаде:

— Изглежда, че госпожицата едва не била смачкана на пихтия при някаква паника в театъра преди няколко седмици.

— Ах, да! И те живеят в един голям „хотел“ на улица „Креси“, нали?

— Точно така. Вие пък откъде знаете?

— Бях там.

— О, виж ти! Напоследък сте навсякъде. Сигурно мама Бретън ви е завела. Тя и Ескулап имат постоянен достъп в апартаментите на Дьо Басомпие. „Синът ми Джон“, изглежда е лекувал „миси“ при оная злополука. Злополука ли? Глупости! Преструвки! Стъпкали са я, както й се пада, за нейните фасони. Сега вече са много интимни. Дочух нещо за „добрите стари времена“ и разни такива. О, колко глупави са всички!

— Всички? Нали уж бяхте там сама?

— Така ли казах? Забравила съм да спомена старицата и нейното синче.

— Значи доктор и мисис Бретън бяха у Дьо Басомпие тази вечер, тъй ли?

— Да, да, да, също като живи; и госпожичката играеше ролята на домакиня. Ама че суетна кукла!

Нервирана и изморена, мис Фаншоу започваше да разкрива причините за своята изнемощялост. Очевидно не й бяха кадили тамян, отнесли се бяха по-хладно или никак не я бяха ухажвали; кокетството не беше й помогнало, суетата й бе дълбоко ранена. Лежеше, разгневена до сълзи.

— Добре ли е вече мис Дьо Басомпие?

— По-добре и от вас, и от мен, но е такава преструвана, че се превземаше, за да я лекуват. Ах, да бяхте видели как старата дама я караше да си полегне и как „синът ми Джон“ й забраняваше да се вълнува и прочие, и прочие — пфу! Призля ми от гледката.

— Нямаше да е тъй, ако предметът на внимание бе друг — ако вие бяхте на мястото на госпожица Дьо Басомпие.

— Как не! Мразя „синът ми Джон“.

— „Синът ми Джон“! Кого имате предвид под това име? Майката на доктор Бретън никога не го нарича така.

— А би трябвало. Клоунът, мечката, такъв е този Джон.

— Това, което казвате не е истина; търпението ми се изчерпа и аз настоявам да станете от това легло и да опразните тази стая.

— Нервно същество! Лицето ви е алено като мак. Питам се какви ви кара да се ядосвате, щом заговоря за този грубиянин, Джон. Джон! Д-ж-о-н! Ама че красиво име!

Разтреперана от яд, който би било глупаво да изявявам — защото нямаше начин да се разбереш с това лековато перо, с тази вятърничава пеперуда, — след като тя не искаше да ме остави, духнах моята свещ, заключих бюрото си и аз я оставих. Колкото и безобидна да беше, струваше ми се непоносима.

На другия ден беше четвъртък и ден за почивка. Закуската свърши; уединила се бях в стаята на първи клас. Ужасният час, часът на пощата, наближаваше и аз го чаках тъй, както оня, комуто се привиждат духове, чака появата на своя призрак. Не съществуваше вече никаква вероятност за писмо и въпреки това, колкото да се съпротивлявах, не можех да забравя, че все пак има надежда. С наближаването на тоя миг усещах да ме обхващат неспокойство и страх, по-силни от друг път. Зимният ден бе ветровит, духаше откъм изток, а напоследък аз бях сключила ужасяваща дружба с ветровете, непозната, неразбираема за здравите хора. Северният и източният имаха някакво страховито въздействие, което изостряше всяка болка, задълбочаваше всяка мъка. Южният успокояваше, западният понякога развеселяваше — естествено, когато не носеха на крилете си облаците на бурята, под чиято тежест и топлина замираха телесните сили.