Шарлот Бронте - Вийет

— Вие сте англичанин — заяви господинът, като се извърна към доктор Бретън, когато се намерихме на улицата.

— Англичанин съм. А вие, изглежда, сте сънародник!

— Така е. Бъдете добър да почакате две минутки, докато намеря моята карета.

— Татко, аз не съм ранена — обади се момичешко гласче. — С татко ли съм?

— Сега сте с приятел, а баща ви е наблизо.

— Кажете му, че не съм ранена, боли ме само рамото. О, рамото ми, точно тук ме настъпиха.

— Вероятно е изкълчено! — измърмори докторът. — Да се надяваме, че няма нещо по-лошо. — Люси, помогнете ми.

И аз му помогнах, докато той направи някаква временна превръзка за облекчение на страдащия си товар. Тя потисна едно стенание и остана да лежи в прегръдката му, притихнала и търпелива.

— Много е лека — отбеляза Греъм, — като същинско дете! — И ме запита шепнешком: — Дете ли е, Люси? Забелязахте ли колко е годишна?

— Не съм дете, вече съм на седемнадесет — отвърна пациентката сериозно и с достойнство. И веднага след това заяви: — Кажете на татко да идва, започвам да се притеснявам.

Каретата приближи, бащата я взе от Греъм, но докато се сменяха, тя усети болка и отново простена.

— Милата ми! — нежно промълви бащата. После се обърна към Греъм: — Вие казахте, господине, че сте лекар, нали?

— Лекар съм — доктор Бретън, от „Терасата“

— Отлично. Бихте ли се качили в моята карета?

— И моята е тука. Ще я потърся и ще ви придружа.

— Тогава бъдете добър да ни последвате. — И той назова адреса си: — Хотел „Креси“, на улица „Креси“.

Тръгнахме след тях; каретата вървеше бързо. Греъм и аз мълчахме. Всичко приличаше на някакво приключение.

Понеже изгубихме известно време, докато намерим нашия екипаж, пристигнахме в богатския дом десетина минути след непознатите. Това бе „хотел“ във френския смисъл на думата — няколко големи апартамента, но не странноприемница — огромна, висока сграда с голяма арка откъм входната врата, която водеше през един закрит свод към площадче, застроено от четирите му страни.

Слязохме, изкачихме се по широкото, красиво общо стълбище и спряхме пред апартамент номер две, на втория етаж, а на първия, уведоми ме Греъм, живеел някакъв руски княз. Дръпнахме звънеца на втора голяма врата и бяхме въведени в много хубав апартамент. Предвождани от слуга в ливрея, влязохме в гостната, в чиято камина грееше английски огън и по чиито стени блестяха чуждестранни огледала. До камината забелязахме групичка от хора — едно тъничко същество отпуснато в дълбоко кресло, две жени около него и сивокосия господин, който напрегнато наблюдаваше какво става.

— Как е Хариет? Искам Хариет да бъде при мене — немощно се обади момичешкото гласче.

— Къде е мисис Хърст? — обърна се господинът нетърпеливо и строго към прислужника, който ни бе въвел.

— Тя е извън града, сър. Младата господарка я освободи до утре.

— Да, така е, така е. Замина при сестра си. Казах й, че може да отиде, сега си спомням — намеси се младата господарка. — Но страшно съжалявам, защото Манон и Луизон не разбират ни едно дума и без да искат, ми причиняват болка.

Доктор Джон и господинът се поздравиха; докато те нещо се съветваха, аз пристъпих до креслото и изпълних онова, което желаеше измъченото и отпаднало момиче.

Занимавах се с моята работа, когато Греъм приближи. Той бе умел хирург и след като я прегледа, установи, че не са нужни съветите на друг лекар за лечението, което трябваше да се приложи в момента. Нареди да я отнесат в стаята и ми прошепна:

— Вървете с жените, Люси; струват ми се недодялани. Ако не друго, то поне ще можете да им нареждате какво да правят и тъй ще й спестите болките. Трябва да я обслужват много внимателно.

Стаята й бе засенчена от светлосини завеси с муселинени къдри. Леглото ми се стари като снежна пряспа — чисто, меко и пухкаво. Накара жените да се дръпнат и съблякох господарката им без тяхната добронамерена, но несръчна помощ. Не бях достатъчно съсредоточена, за да забележа с подробности всяка дреха, която свалях, ала получих общо впечатление за изящество, финес и съвършена лична чистота, нещо, което, като размислях по-късно, извика сравнение с дрехите на мис Дженевра Фаншоу.

Момичето бе дребничко, нежно същество, съвършено сложено. Докато прибирах назад гъстите й, но тънки коси, съскави и меки, идеално поддържани, можах да огледам младото, бледо, измъчено, но хубаво лице. Челото бе гладко и ясно, веждите бяха очертани и меки, изтънени към слепоочията, очите бяха дар на природата — красиви и големи, дълбоки, те имаха надмощие над останалите черти на лицето, очевидно можеха да бъдат много по-изразителни в друг час и при други обстоятелства, а сега бяха уморени и страдащи. Кожата й бе бяла, шията и ръцете й бяха прорязани от тънки вени, като листенца на цвете. Леката ледена корица на гордостта пробляскваше по тази деликатна външност, а устните изглеждаха надменно свити — нещо без съмнение неосъзнато и вродено, ала това бе изражение, което, ако я бях срещнала за пръв път в добро здраве и нормално състояние, би ме навело на мисълта, че малката госпожица има съвсем погрешно схващане за живота и за своето собствено значение.