Шарлот Бронте - Вийет

Поведението й, докато я преглеждаше докторът, извика моята усмивка. Не се държеше като малко дете — всъщност показа търпение и сдържаност — и все пак на няколко пъти му се сепна нервно и остро, заявявайки, че й причинявал болка и трябвало да се постарае да не я измъчва така. Тъй също видях големите й очи да се спират на лицето му подобно сериозните очи на някое хубаво, учудено дете. Ако го е забелязал, постарал се е, изглежда, да не и пречи и да не отвръща със същото. Той свърши своята работа много грижливо и внимателно, спестявайки й всяко излишно страдание, а тя призна заслугите му, след като бе свършил, с думите „Благодаря, доктор, и лека нощ“, които произнесе с дълбока благодарност. Но докато ги изричаше, съпроводи ги отново с оня замислен, проницателен поглед, който ми се видя странен — толкова сериозен и напрегнат беше.

Нараняването не бе кой знае колко опасно — това уверение баща й изслуша с усмивка, която изведнъж събуждаше дълбоки симпатии у събеседника — толкова искрена и радостна беше. Той изрази благодарностите си към Греъм с прямота, характерна за англичанин, който се обръща към човек, извършил му услуга, но все още непознат, и го помоли да дойде пак на другия ден.

— Татко — обади се момичето откъм обвитото в балдахин легло, — благодари и на дамата. Тя тука ли е?

открехнах завесите усмихнато и я погледнах. Лежеше вече съвсем успокоена. Беше хубава, макар и бледа; лицето й бе с тънки черти и макар да изглеждаше горделиво, струва ми се, че това бе само първоначално впечатление.

— Благодаря на дамата от сърце — каза бащата. — Мисля, че тя бе извънредно мила към моето дете. Смятам, че не бива да разказвате на мисис Хърст кой я е заместил и е помагал вместо нея; това ще я накара да изпита срам и ревност.

И тъй, в най-приятелско настроение ние се сбогувахме; предложиха ни закуска, която отказахме, защото ставаше късно, и се оттеглихме от хотел „Креси“.

Обратният ни път минаваше край театъра. Там всичко тънеше в тишина и мрак — от развълнуваната, развилняла се тълпа нямаше и следа; лампите, както зараждащият се пожар, бяха загасени. На другата сутрин вестниците обясниха, че една искра подпалила някаква завеса, която припламнала, но веднага била загасена.

Онези, които живеят в усамотение, чийто живот протича сред изолацията на училището или на друга оградена и затворена обител, често и за продължително време биват забравяни от приятелите си, граждани на свободния свят. Необяснима как, веднага след необичайно чести срещи — при стечение на вълнуващи дребни събития, които при други обстоятелства би трябвало да прекъснат, вместо да укрепят връзките — настъпва безмълвно затишие, продължителна забрава. Ненакърнена е тази забрава, еднакво пълна и необяснима. Писмата и предишните чести посещения секват, посещенията, доскоро най-редовни, престават, книгите, бележките или други знаци, които подсказват, че не си забравен, вече не идват.

За тази пауза всякога съществуват оправдателни причини, ала отшелникът не ги знае. Докато той стои затворен в своята килия, навън познатите му се носят в самия вихър на живота. Празните часове, които за него преминават бавно, сякаш часовниците спират неподвижни, а безкрилите минути се влачат подобно уморени скитници, присядащи на крайпътните камъни — същите тези часове за неговите приятели гъмжат от събития и се задъхват от бързане.

Отшелникът — ако е разумен отшелник — би трябвало да заглуши собствените си мисли и да заключи чувствата си през седмиците на тази духовна зима. Той ще знае, че Съдбата му е отредила понякога да живее като същински лалугер, ще се нагласи удобно, ще се свие на топка, ще пропълзи в някоя дупка в стената на живота и ще се подчини безропотно на пряспата, която навява и скоро го зазижда, запазвайки го в своя лед на идната пролет.

Той трябва да си каже: „Това е правилно, тъй е трябвало да стане, щом е станало.“ И може би един ден снежният му саркофаг ще се отвори, ще се върне пролетната топлина, слънцето и южният вятър ще го сгреят; напъпилите храсти, цвъртежът на птичките, песента на свободните ручеи ще го приканят към възкресение. Възможно е да стане тъй, но може и да не се случи. Студът може да проникне до самото му сърце и то никога да не се разтопи; с настъпването на пролетта всяка сврака или кълвач може би ще измъкнат из дупката в стената неговите лалугерски кости. Но дори и в такъв случай всичко ще бъде наред. Той, би трябвало да се предполага, че е смъртен и че ще дойде ден, когато ще поеме пътя на всяка плът.