Шарлот Бронте - Вийет

Къде беше художникът на Клеопатра? Той трябваше да дойде тук, да седне и да изучи този различен образ. Да потърси в него мощните телеса, мускулите, обилната кръв, охранените меса, които боготвореше; всички почитатели на материалното би трябвало да обърнат очи насам и да се вгледат.

Казах, че тя не се възпротивяваше на своята скръб. Не, немощта на тази дума би я превърнала в лъжа. За актрисата всичко, което я нараняваше, изведнъж се превръщаше в плът и кръв, тя го приемаше като нещо, върху което можеше да се хвърли, да го изтощи, да го накъса на парчета. Самата почти безтленна, тя се впускаше в бой с абстракции. Пред нещастието се превръщаше в тигрица, раздираше страданията си, разнищваше ги с непреодолимо отвращение. За нея болката не бе предвестник на доброто, сълзите не носеха мъдрост, болестите, дори самата смърт тя приемаше със сърцето на бунтовник. Възможно е да беше зла, но също тъй беше и силна и нейната сила покоряваше Красотата, превъзмогнала бе Изяществото и бе заробила и двете, превърнала ги беше в пленнички с несравнима прелест, толкова покорни, колкото и чаровни. В най-силното развихряне на действията движенията на тази менада бяха царствени, властни, безкрайно извисени. Косите й, равнени от веселие или битки, си оставаха коси на ангел, искрящи под лъчезарната нимба. Паднала, разбунтувана, прокудена, тя напомняше онова нещо, където се бе разбунтувала. Небесна светлина, последвала я в изгнанието, озаряваше затвора й и разкриваше неговата безнадеждна усамотеност.

Изпречете пред нея Клеопатра или която да била друга мързелана, и само гледайте: тя ще промуши пухкавите й телеса, както ятаганът на Саладин се привъртва в пухена възглавница. Нека Петер-Паул Рубинс се събуди от мъртвите, да се привдигне из погребалните си одежди и да доведе тук, пред нея, цялата си армия от тлъсти жени;магическата сила или пророческата добродетел, вдъхновили този крехък Мойсеев жезъл, биха могли с един размах да освободят и отново да съединят разделеното на две море, което да залее тлъстото множество с пороя от разрушените морски валове.

Разправяха ми, че Вашти не била нищо особено; аз самата казах, че не изглежда кой знае как. Макар и дух, тя бе дух, излязъл от пъкъла. Но щом оттам, долу, може да се надигне такава нечестива сила, нима не е възможно някой ден и от небесата да се спусне равностойна на нея свещена стихия?

Как преценяваше доктор Греъм това създание?

В продължение на дълги промеждутъци аз направо забравях да погледна какво прави той, не се и сещах да го запитам какво мисли. Непреодолимият магнетизъм на гения извлече сърцето ми от обичайната му орбита, слънчогледът се извърна на юг към една ослепителна, не слънчева светлина — към една светлина подвижна, червена, излъчвана от комета, гореща както за очите, тъй и за чувствата. И преди бях гледала актьорска игра, но не бях виждала подобно нещо — нещо, което да удиви Надеждата и да потисне Чувството, което да притъпи Импулса и да обърка Представите, което вместо само да раздразни въображението с мисълта за онова, което би могло да бъде, и в същото време да възпламени нервите, защото не се е осъществило, тук подсказваше за скрити сили, подобно някоя дълбока, придошла зимна река, която гърми пълноводна и понася душата като някакъв лист по стръмното и поройно надолнище.

Мис Фаншоу, с присъщата й зряла преценка, бе обявила доктор Бретън за сериозен, пламенен мъж, твърде улегнал и твърде впечатлителен. Аз никога не го видях в подобна светлина, не можех да му вменя подобни недостатъци. Обичайното му състояние не бе съзерцателно, нито пък бе сантиментален в обикновеното си настроение; той бе впечатлителен като накъдрена водна повърхност, но също тъй, подобно на водата, неподдаващ се на отпечатъци. Ветрецът и слънцето го вълнуваха, ала металът не можеше да го издълбае, нито пък огънят да го дамгоса.

Доктор Джон умееше да мисли и мислеше умно, ала той бе по-скоро човек на действието, отколкото на мисълта. Той можеше да чувствува и чувствуваше одухотворението по свой начин, ала сърцето му не знаеше какво е ентусиазъм. Всяко нещо, което въздействуваше радостно и приятно, намираше в очите и на устните му весел, мил, чаровен прием, беше приятно за окото, както са обагрените с розово и сребристо, с перлено и червено пухкави летни облачета, ала ни една от присъщите на бурята прояви — нейната необузданост, напрежението, опасността, внезапните вихри, стихията й — нищо от това не пробуждаше неговите симпатии, не го привличаше. Когато успях да се окопитя и ми се прииска да го погледна, развеселена и озадачена открих, че той наблюдаваше страховитата и царствена Ванши не с удивление, не с възхита, нито пък с учудване, а с напрегнато любопитство. Агонията й не го караше да страда, дивите й стенания — по-страшни от всякакъв крясък — не го вълнуваха, гневът й до известна степен го постряскваше, но не дотам, че да му вдъхва ужас. Хладнокръвен млад брит! Избелелите скали на родния му остров гледат към приливите на Ламанш също тъй равнодушно, както той наблюдаваше вдъхновението на тази Пития на сцената пред нас.