Шарлот Бронте - Вийет

Писмата не бяха единствената ми радост; посещаваха ме, грижеха се за мене, веднъж в седмицата ме отвеждаха в „Терасата“, всякога ме обграждаха с внимание. Доктор Бретън не пропущаше да ми напомни защо е тъй мил с мене — „за да пропъжда монахинята“, казваше той. Готов бил да се бори с нея, за да отнеме жертвата й. Страшно я ненавиждал, най-вече заради онази бяла забрадка и за студените й сиви очи. Още щом чул тези отблъскващи подробности, твърдеше доктор Джон, дълбоко отвращение го подтикнало да й се противопостави; решен бил да види кой от тях двама ще излезе по-хитър и много искал да разбере дали ще се осмели да се яви в негово присъствие. Но тя не го стори. С две думи, той ме смяташе за пациентка и даваше израз едновременно на професионалната си ловкост и на вроденото си благородство, като се отнасяше с мен сърдечно и внимателно.

Една вечер, първата от декември, аз се разхождах сама в „карето“. Беше шест часът, вратите на класните стаи бяха затворени, но вътре ученичките, оставени на свобода по време на вечерната почивка, бяха превърнали всичко в един мъничък хаос. „Карето“ беше съвсем тъмно, мъждукаше само червената светлина на печката; широките стъклени врати и дългите прозорци бяха заскрежени, ясните искрици на звездите, които от време на време се провиждаха през това бяла зимно було и прошарваха с разсеяния си блясък неговата едноцветна бродерия, показваха, че нощта е ясна, макар и безлунна. Това, гдето се осмелявах да оставам сама в мрака, показваше, че нервите ми вече укрепват. Мислех си ца монахинята, ала не се плашех от нея, макар зад мен да беше стълбището, което отвеждаше в сляпата, черна нощ от площадка на площадка до обитавания от духове таван. И все пак сърцето ми се разтуптя, кръвта заблъска в жилите, когато внезапно дочух някой да диша и шумоли и като се извърнах, съзрях в дълбоката сянка на стълбището една сянка, още по-черна — фигура, която се движеше надолу. Тя поспря пред вратата на класната стая и сетне се плъзна пред мен. В същото проехтя входният звънец. Звуците на ежедневието будят реални чувства. Тази фигура бе твърде закръглена и ниска, за да бъде монахинята; бе мадам Бек в изпълнение на своя дълг.

— Госпожица Люси1 — извика Розин, като изскочи с лампа в ръка от коридора. — Чакат ви в салона.

Мадам ме забеляза, аз забелязах мадам, Розин видя и двете ни; направихме се, че не се виждаме. Отправих се към салона. Намерих там оня, когото очаквах да намеря — доктор Бретън, във вечерно облекло.

— Каретата е пред вратата — започна той. — Майка ми я изпрати, за да ви отведе в театъра. Самата тя трябваше да отиде, но й попречиха гости. И веднага се разпореди: „Заведи Люси вместо мене.“ Ще дойдете ли?

— Веднага ли? Но аз не съм облечена — възкликнах отчаяна, оглеждайки тъмната си всекидневна рокля.

— Оставям ви половин час да се приготвите. Щях да ви предупредя по-рано, но самият аз реших да отида едва в пет часа, след като научих, че това ще е гала представление в чест на една голяма актриса.

И той спомена име, което ме развълнува — едно име, което в онова време вълнуваше цяла Европа. Днес то вече е забравено. Нестихващото му някога ехо сега е заглъхнало. Онази, която го извикваше дълги години спи вечния си сън; нощта и забвението отдавна я потулиха, но в ония дни — дни на Сириус — тя сияеше в пълния си блясък, с ярка светлина, със силен пламък.

— Ще дойда, след десет минути съм готова — обещах аз. Изтичах нагоре, без и през ум да ми мине, читателю, мисълта, която сигурно в тоя миг тревожи теб — а именно, че да се отиде, все едно къде, само с Греъм, без мисис Бретън, би могло да изглежда нередно. Не смеех да си помисля, камо ли да изразя гласно пред Греъм подобни опасения, подобни съображения, без риска да изпитам към себе си дълбоко възмущение, да възпламеня такъв дълбок и неугасим вътрешен срам, толкова всепоглъщащ, че да изсуши живота в жилите ми. Освен туй кръстница, която познаваше сина си, познаваше и мене, по-скоро би сметнала за необходимо да придружава сестрата с брат й, отколкото да бди тревожно над двама ни.

Настоящият случай не изискваше пищно облекло; сивата ми рокля бе съвсем подходяща и аз я потърсих в същия оня голям дъбов гардероб в спалнята, в който висяха повече от четиридесет рокли. Но някой бе пререждал и подреждал и ръката, която бе почиствала претъпкания гардероб, бе пренесла част от дрехите на тавана — сред тях бе и моята рокля. Трябваше да я взема. Намерих ключа и тръгнах нагоре безстрашно, без да се замисля. Отключих и се вмъкнах вътре. Читателят може и да не повярва, ала когато нахлух тъй внезапно, тоя таван не беше толкова тъмен, колкото би трябвало да бъде. От едно място се излъчваше светлина, подобно на звездна, но по-ярка. Светеше тъй ясно, че озаряваше тъмната ниша и част от потъмнялата червена завеса, спусната над нея. Изведнъж безшумно пред слисаните ми очи, светлината изгасна, изчезнаха нишата и завесата, целия оня край на тавана стана тъмен като нощта. Не се опитах да претърся, нямах време, нямах и желание. Сграбчих роклята, която за щастие висеше на стената съвсем близо да вратата, бързо се измъкнах навън, заключих трескаво и изтичах надолу към спалнята.