Шарлот Бронте - Вийет

— Ще го запазите ли в тайна?

— В пълна тайна, уверявам ви. Можете да ми се доверите тъй безрезервно, както на отец Силас. Всъщност лекарят е може би по-сигурен изповедник и от свещеника, макар да няма бели коси.

— И няма да ми се присмеете?

— Може и да ви се присмея, за да ви успокоя, но няма да ви подиграя. Люси, аз съм ваш истински приятел, макар че вие не сте човек, който лесно се доверява.

Сега наистина изглеждаше като приятел. Онази неописуема усмивка, както и искриците в очите му, бяха изчезнали, неприятните извивки на устните, ноздрите и веждите се бяха заличили, от него се излъчваше спокойствие, на лицето му бе изписано внимание. Призована към доверие, аз му разправих подробно какво съм видяла. Преди време му бях разказала легендата за този дом, запълвайки по този начин един час от топлия октомврийски следобед, когато се разхождахме с карета в Етанския лес.

Той замълча и се замисли, а докато мислеше, чухме другите да слизат долу.

— Ще влязат ли тук? — запита той и погледна раздразнено към вратата.

— Няма да дойдат — отвърнах аз, защото ние се намираме в малкия салон, в който мадам никога не влизаше вечерно време и където по някаква случайност все още беше топло.

— А сега — продължи доктор Джон — ще започнат да говорят за крадци, апаши и т. н. Не им пречете. Внимавайте да не се издавате и не споменавайте никому за монахинята. Тя маже отново да се яви. Не се плашете.

— Значи вие смятате — обадих се, обзета от скрит ужас, — че тя е плод на моето въображение, че се е скрила пак там и може в някой ден и час отново да се появи, когато най-малко я очаквам?

— Предполагам, че наистина е плод на въображението — последствие от продължителни вътрешни конфликти.

— О, доктор Джон, ужасявам се, че съм склонна към подобни неща! Изглеждаше ми толкова истинска. Няма ли лек? Няма ли как да го предотвратя?

— Единственият лек е щастието, единственото предпазно средство е веселото разположение на духа. Опитайте да го култивирате в себе си.

И най-голяма безсмислица на този свят не ми се е струвала по-празна, отколкото съвета да култивирам щастието у себе си. Какво означаваше подобен съвет? Щастието не е картоф, който се посажда в почвата и наедрява при добро наторяване. Щастието, това е блаженство, което ни озарява свише. То е божествена роса, с която неувяхващите цветове и златните плодове на Рая поръсват душата в най-хубавите й летни утрини.

— Да култивирам щастието! — повторих рязко. — А вие умеете ли да го култивирате? Как го правите?

— Аз съм жизнерадостен по природа, освен туй не съм бил сполетяван от нещастие. Злополучието отправи веднъж към мен и мама своята злобна гримаса, докосна ни, ала ние го отблъснах ме или по-скоро — присмяхме му се и то избяга.

— В това няма никакво култивиране.

— Не се поддавам на меланхолията.

— Поддавате се. Виждала съм ви подчинен на това чувство.

— Заради Дженевра Фаншоу, нали?

— Нима понякога не ви е правила нещастен?

— Ха! Глупости! Празни думи! Както виждате, сега аз съм по-добре.

Ако замисленият поглед и искрящите очи, ако лицето, озарено от здраве и енергия, можеха да служат за свидетелство, че е по-добре, значи наистина беше по-добре.

— Не ми изглеждате нито болен, нито много разстроен — признах аз.

— А защо и вие, Люси, да не изглеждате като мене — енергична, смела, готова да отблъсне всички меланхолии и залъгалки на този свят? Готов съм да платя богато, само за да ви видя как махате пренебрежително с ръка. Хайде, опитайте се.

— Ами ако сега отида и доведа тук мис Фаншоу?

— Кълна се, Люси, няма да ме развълнува; или по-скоро тя може да ме развълнува само с едно — с истинска, да, и страстна любов. Срещу нищо друго на света не съм в състояние да й простя.

— Тъй ли? А доскоро само една нейна усмивка бе за вас цяло щастие.

— Вече съм друг човек, Люси — съвсем друг. Спомнете си, веднъж ме назовахте роб; но днес аз съм свободен.

Той се изправи. В стойката на главата му, в изправената му фигура, в блясъка на очите и в цялото му държане се усещаше една освободеност, което не можеше да бъде престорена, едно настроение, което говореше за презрение към предишните му окови.

— Госпожица Фаншоу — продължи той — ме накара да преживея едни чувства, които вече не изпитвам. Навлязох в друго състояние и сега съм готов да разменя само любов за любов, страст за страст, и то не какви да е, а истински.

— Ах, докторе, докторе! А разправяхте, че по характер сте склонен да преследвате неосъществимата любов, да се увличате по гордата безчувственост.