Шарлот Бронте - Вийет

— Ясно виждам, че се подигравате и с мен, и с моите вещи!

Този човек бе наистина ужасен — същински малък дух, изтъкан от капризи и вездесъщност. Човек никога не знаеше нито кога ще го прихване, нито откъде ще изскочи.

Когато всичко в къщата утихна, когато вечерята привърши и премина шумният час за вечерна разходка, когато се спусна мракът и кротката лампа на учението бе запалена в училищната трапезария, когато приходящите се бяха разотишли по домовете, вратата престана да се блъска и звънецът да звъни постоянно, когато мадам се бе прибрала в своята всекидневна заедно с майка си и някакви приятели — тогава аз се прокраднах до кухнята, помолих да ми дадат една свещ за около половин час за нещо важно и молбата ми бе удовлетворена от моята приятелка Готон, която отвърна: „Ама, разбира се, миличка, и две вземете, ако искате.“ Със свещта в ръка се изкачих безшумно до спалнята.

Голяма бе разочарованието ми, когато намерих в стаята една болна ученичка, която си бе легнала, а още по-голямо стана, като разпознах под муселинената шапчица самата мис Дженевра Фаншоу — наистина в момента тя спеше, но сигурно щеше да се събуди и да ме засипе с думи тъкмо когато прекъсването би било най-нежелано. Ала докато я наблюдавах, леко трепване на клепачите й ме предупреди, че се преструва на заспала, за да проследи действията на „Тимон“. Не можех да й вярвам. А тъй много исках да съм сама, за да прочета безценното си писмо на спокойствие.

Реших да отида в класните стаи. Потърсих и намерих съкровището си в ковчежето и поех надолу. Злощастието ме преследваше. Класните стаи се почистваха и подреждаха при светлината на свещи, нещо, което се вършеше веднъж в седмицата. Пейките бяха струпани върху чиновете, въздухът бе потъмнял от прахоляк, влажна утайка от кафе (използувана от лабасекурските прислужници вместо чаени листа) покриваше пода — цареше безнадежден хаос. Объркана, ала не сразена, аз се оттеглих, твърдо решена да намеря усамотение все едно къде.

Взех ключа от мястото му, изкачих се три етажа нагоре, стигнах до една тъмна, тясна, тиха площадка, отворих проядената от червеи врата и се вмъкнах в дълбокия, черен, студен таван. Тук вече никой нямаше да ме последва, никой нямаше да ме прекъсне — дори самата мадам. Затворих таванската врата, поставих свещта върху един разклатен и плесенясал скрин, наметнах се с шала, защото въздухът бе ледено студен, измъкнах писмото, разтреперана от радостно нетърпение, разчупих печата му.

„Дали ще е дълго, или късо?“, чудех се, докато изтривах с ръка замъглените си от радостни сълзи очи.

Беше дълго.

„Дали ще е сдържано, или мило?“

Беше мило писмо.

А пък на мен, която бях подтиснала, заюздила, ограничила надеждите си, то ми се стори по-мило, отколкото беше.

Толкова малко се бях надявала, а много се бях страхувала; сега изпитах дълбоко наслаждение от сбъднатите надежди — такова, каквото мнозина не познават през целия си живот. Бедната английска учителка в ледения таван, зачела при мъждивия пламък на свещта, раздухван от зимния въздух, което бе добронамерено, но нищо повече — макар неговата добронамереност в оня момент да ми се струваше божествена, — тази бедна учителка се чувствуваше по-щастлива от царицата в своя палат.

Естествено, подобно плитко щастие е и краткотрайно, ала докато продължаваше, то бе искрено и върховно — мехурче, но сладко мехурче, от сладка медена роса. Доктор Джон ми бе писал надълго и широко. Писал ми бе с удоволствие, писал бе в добро настроение и бе нарисувал с лъчезарна ведрост сцени, разиграли се пред неговите и моите очи — места, посещавани заедно, разговори, които бяхме водили; накратко, спрял се бе на всички дреболии, които се бяха случили през последните две прелестни седмици. Но същността на удоволствието ми произтичаше от това — убеждаваше ме веселият, сърдечен тон на писмото, — че го бе писал не само за мое, но и за свое удоволствие; нещо, което в бъдеще той може би никога вече нямаше да пожелае, нито да потърси, по всяка вероятност тъй щеше да бъде. Но в този момент аз не изпитвах болка, съмнения, желания — спокоен, съвършен, идеален, този момент ме изпълваше с щастие. Минаващ наблизо ангел бе спрял да си отдъхне до мене, склонил бе глава до сърцето ми и бе укротил трепета му с мекото си, успокояващо, лекуващо, свято крило. Доктор Джон, по-късно ти ме нарани. Простено да ти бъде всяко зло — простено да ти е от все сърце — заради онова незабравимо добро, което ми стори!