Шарлот Бронте - Вийет

По обичая си той се нахвърли връз нас като трясък на мълния, но вместо да прегърми и да заглъхне по пътя от вратата до подиума, полетът му се пресече по средата, пред моето бюро. Като застана с лице към мен и прозореца и с гръб към ученичките и стаята, той ме изгледа — изгледа ме тъй, сякаш ми нареждаше да стана и да го запитам какво желае, изгледаме сърдито и недоверчиво.

— Ето! За вас — рече той, измъкна ръката си от жилетката и положи на масата ми едно писмо — същото, което бях съзряла в ръката на Розин, — писмо, чието гланцирано бяло лице и единствено яркочервено око ни циклоп се бяха отпечатали тъй ясно и безпогрешно в ретината на вътрешното ми зрение. Познах го. Почувствувах, че то е писмото на моите надежди, плодът на моите желание, развръзката на моите съмнения, избавлението от моя ужас. Господин Пол със своя навик да се бърка навсякъде бе измъкнал писмото от портиерката и сега ми го предаваше лично. Може и да съм изпитала гняв, но нямах нито миг за такива чувства. Да, в ръката си държах не някаква бележка, а голям плик, който криеше поне един лист. Не беше тънко, а плътно, пълно задоволяващо писмо. Ето ги и адреса: „Мис Люси Сноу“, изписан с чист, ясен, равен, решителен почерк; ето го и печата, кръгъл, пълен, умело покапан от силна ръка, щампован с ясните инициали „Д. Г. Б.“ Изпитах щастливо чувство — радостно вълнение, което премина топло през сърцето ми и плъзна живително по вените ми. В ръката си държах къс истинска, материална радост — не мечта, не измислица на моя ум, не някоя от въображаемата вероятности, които фантазията ни рисува и от които човечеството кусва колкото да не умре от глад, без да може да се засити; не капка от онази манна, която унило възхвалявах допреди малко и която в първия миг се разлива по устните с неописуема и противоестествена сладост, ала накрая бива прокълната от нашите души, които копнеят болезнено за естествена, изникнала от земята храна, и неистово умоляват небесните духове да не ни подмамват с разни нетленни роси и ухания — храна за божествата, но отрова за смъртните. Не сладка градушка, нито ситни семенца от колендор, не коричка от нафора, нито пресладък мед бях намерила аз сега, това бе дивата, ароматна храна на ловеца, питателно и здравословно месо, откърмено в горите и пущинаците, прясно, засилващо, даряващо живот. То бе онова, което бе искал умиращият патриарх от сина си Исав, обещавайки му в замяна благословията на сетния си дъх. Това бе божи дар и аз мълчаливо поблагодарих на бога, който ме бе удостоил с него. Външно изразих благодарността си към човека с кратките думи: „Благодаря, благодаря ви, господине!“

Господинът сви устни, погледна ме злобно и пристъпи към естрадата. Господин Пол съвсем не беше някой добър малък човечец, макар да имаше и добри страни.

Прочетох ли писмото там, начаса? Изядох ли дивечовото месо изведнъж, нехайно, сякаш стрелата на Исав излиташе всеки ден?

Постъпих по-благоразумно. Засега пликът с адреса и печата с трите ясни букви ми бяха достатъчни и предостатъчни. Измъкнах се от стаята, взех ключа от голямата спалня, която стоеше заключена през деня. Отидох до бюрото си. Забързана и разтреперана да не би мадам да се прокрадне горе и да ме залови, аз отворих едно чекмедже, отключих една кутия, измъкнах оттам една ковчеже и след като очите ми се насладиха с още един поглед и устните ми погалиха печата с чувство на възхищение, срам и наслада, увих невкусеното съкровище — все още девствено и ненакърнено — в тънка сребърна хартия, предадох го на ковчежето, затворих кутията в чекмеджето, заключих спалнята и се върнах в клас с чувството, че приказните измислици са истина, а даровете на феите — реалност. Странно, сладка лудост! А все още не бях прочела това писмо, този източник на моята радост, не знаех броя на редовете му.

Когато пак влязох в класната стая, господин Пол вилнееше като чума! Някоя ученичка не отговорила достатъчно ясно според изискванията му и сега и тя, и всички останали, ронеха сълзи, а той бушуваше на естрадата, пред черната дъска, позеленял от яд. Колкото и да е странно, в момента, в който се появих, той се нахвърли върху мен.

Аз ли съм била наставницата на тези момичета? Аз ли твърдя, че съм ги научила да се държат както подхожда на възпитани дами? Аз ли им позволявам, и дори уверен бил в това, насърчавам ги да обезобразяват майчиния си език, да го мелят и мачкат между зъбите си, сякаш имат сериозни основания да се срамуват от думите, които произнасят? Това ли било скромност? Той знаел какво става. Това било злостно лъжечувство, изчадието или предвестникът на злото. Вместо да позволи да се мачка и мели, да се къса и обезобразява, да се пречуква този благороден език, вместо да се остави на всеобщото глезотене и непоносимо упорство на този първи клас, той щял да се откаже от тях, защото били непоносими малки дамички, и щял да се хване да учи на азбука бебетата от трето отделение.