Шарлот Бронте - Вийет

След закуска обикновено се оттеглях в първи клас и оставах там да чета и размишлявам (най-често да размишлявам) сама, докато звънецът в девет отвореше всички врати, пропущаше вътре приходящите и пансионерките и даваше сигнал за подхващане на суетнята и напрежението, от което нямаше миг на отдих чак до пет следобед.

Тъкмо бях седнала тази сутрин, на вратата се почука.

— Извинете, госпожице — изрече една пансионерка, влезе тихо, взе от чина си някаква книга или тетрадка и се измъкна на пръсти, като прошепна на излизане: „Колко е заета госпожицата!“

„Заета“, как не! Всичко, необходимо за работата ми, седеше пръснато на масата пред мен, ама аз не правех нищо, не бях свършила нищо и нямах намерение да подхващам нищо. Тъй околните ни приписват заслуги на достойнства, които не притежаваме. Самата мадам Бек ме смяташе за учена жена и често най-сериозно ме предупреждаваше да не работя толкова много, да не би „цялата кръв да нахлуе в главата ми“. Всъщност всичко живо на улица „Фосет“ си въобразяваше, че „мийс Люси“ е учена, с изключение на господин Еманюел, който по пътища, характерни за него и напълно необясними за мене, бе налучкал доста вярно истинските ми занимания и използуваше всеки удобен случай, за да прошепне злорадо в ухото ми, че знаел колко струвам. Самата аз не се тревожех особено от липсата на познания. Обичах да се отдавам на собствените си мисли. Извличах огромно удоволствие от прочитането на няколко книги, ала не много на брой, като предпочитах ония, в които ясно се открояваше стилът или чувствителността на автора; небрежно прелиствах безличните творби, колкото и привидно мъдри или достойни да изглеждаха; съзнавах ясно, че що се отнася до качествата на ума ми, бог бе ограничил силата и дейността си — благодарна бях за дарените ми способности, но не се стремях към по-високи дарования, нито ламтях за по-висока култура.

Учтивата ученичка излезе, но миг след това, без дори да почука, вътре нахлу друга неканена гостенка. Сляпа да бях, пак щях да разбера коя е. вродената ми сдържаност бе повлияла безпогрешно и много благотворно върху държането на моите съжителки. Почти не се случваше вече да се отнасят с мене грубо или да ми досаждат. В началото често някоя недодялана германка ме потупваше по рамото и ми предлагаше да се надбягваме, или пък енергична лабасекурка ме дръпваше за ръката и ме повличаше към игрището; безцеремонни подвиквания да се люлея с тях на голямата люлка или да се присъединя към играта на криеница, наричана „Едно, две, три“, бяха на времето нещо съвсем обичайно, ала подобни учтиви покани напоследък не се повтаряха — престанаха, и то без да си правя труд гласно да ги отблъсквам. Вече не трябваше да се страхувам от нагли прояви на интимност; получавах ги само от една ученичка и тъй като тя бе англичанка, понасях ги. Дженевра Фаншоу не се стесняваше понякога да ме хване като минавах край нея, да ме завърти във валсова стъпка и от сърце да се забавлява с душевното и физическо притеснение, което ми причиняваше. Именно Дженевра Фаншоу нахлу сега и прекъсна „учените ми занимания“. Под мишница мъкнеше голяма книга с ноти.

— Вървете да свирите — изкомандувах я аз веднага. — Бързо тръгвайте към малкия салон!

— Но едва след като си поприказвам с вас, мила приятелко. Знам къде сте прекарали ваканцията и как сте започнали да се кланяте на грациите и да се наслаждавате на живота като всяка друга хубавица. Видях ви онази вечер на концерта, облечена като всички останали. Коя е шивачката ви?

— Дрън-дрън, вижте я как започва! Моята шивачка — как не! Хайде, изпитайте ме, Дженевра. Наистина не желая вашето присъствие.

— Но след като аз пък тъй много желая вашето, строги ангеле мой, какво ме интересува, че вие не ме искате? Мили боже! Знаем си как да се справяме с надарената ни сънародничка — учената „английска мечка“. И тъй, Мечо, значи познавате Изидор?

— Познавам Джон Бретън.

— О, млъкнете! — Тя запуши уши. — Ще ми спукате тъпанчетата с грубите си англицизми. Е, как е нашият любим Джон? Разкажете ми за него. Бедничкият, сигурно е в окаяно състояние. Какво каза за държането ми миналата вечер? Жестока бях, нали?

— Нима мислите, че съм ви забелязала?

— Прекрасна вечер беше. О, този божествен Дьо Амал! А удоволствието да наблюдавам как другият отсреща страда и чезне. Ами старата дама — бъдещата ми свекърва? Но все пак мисля, че аз и лейди Сара й се присмивахме малко неприлично.

— Лейди Сара изобщо не се е присмивала, а що се отнася до вашата постъпка, не се чувствувайте ни най-малко притеснена. Мисис Бретън ще преживее подигравката ви.