Шарлот Бронте - Вийет

Невъобразими думи! Прибързани и груби, ако са адресирани към някоя ученичка, недопустими за никоя учителка. Той се надяваше да извика разпален отговор. Неведнъж го бях виждала да довежда по-пламенните натури до бурно избухване. Но у мене злобата му нямаше да намери отзвук. Останах мълчалива.

— Приличате ми — каза той — на човек, който е готов да сграбчи шишето с подсладена отрова и да отблъсне с отвращение лечебната горчива настойка.

— Никога не съм обичала горчивите настойки, нито съм ги намирала за лечебни. А на онова, което е сладко, все едно дали е отрова, или храна, не бихте могли да отречете поне едно великолепно качество — сладостта. Може би е по-добре да умреш бързо, от приятна смърт, отколкото да влачиш този дълъг безрадостен живот.

— И все пак — заяви той, — ако имах властта да ви я давам, редовно щяхте да получавате своята доза от горчива настойка, а що се отнася до вкусната ви отрова, сигурно бих счупил чашата, в която е налята.

Рязко извърнах глава от него, защото присъствието му бе много неприятно, а и понеже желаех да отблъсна всякакви въпроси: настроението ми бе такова, че от усилието да му отговарям, можеше да загубя самообладание.

— Хайде — обади се той по-кротко, — кажете ми истината. Скърбите, защото сте разделени от приятелите си. Не е ли тъй?

Кротостта му ме дразнеше също както и инквизиторското му любопитство. Продължавах да мълча. Той влезе в стаята, седна на скамейката близо до мен и започна настойчиво и с непривично за него търпение да се опитва да ме въвлече в разговор — настойчивостта му бе безполезна, защото аз не бях в състояние да говоря. Накрая го помолих да ме остави сама. Докато изричах молбата, гласът ми затрепера, главата ми се склони върху ръцете на масата. Разплаках се горчиво, макар и безмълвно. Той постоя още малко. Не го погледнах, нито проговорих, докато затварянето на вратата и отдалечаващите се стъпки не ми показаха, че си е отишъл. Сълзите ми донесоха облекчение.

Имах време да измия лицето си преди закуската и струва ми се, появих се в трапезарията овладяла себе си като всички останали — ала далеч не тъй бодра на вид като младата дама, която седна на стола срещу ми, впери в мен две малки, но блестящи очички и смело протегна през масата бялата си ръка за поздрав. Пътешествията, увеселенията и флиртовете очевидно се бяха отразили чудесно на мис Фаншоу. беше доста напълняла. Страните й изглеждаха кръгли като ябълки. Последния път я бях видяла в елегантна вечерна рокля. Не зная дали не бе още по-очарователна сега, в училищната си дреха, нещо като удобен пеньоар в тъмносиня материя, тъмно и неясно прошарено в черно. Стори ми се, че това мрачно одеяние придава на очарованието й някакъв блясък, изтъква контрастно белотата на кожата, свежестта на бузите, златната хубост на нейните къдри.

— Драго ми е, че се върнахте, Тимоне — обади се тя. Тимон беше едно от десетките имена, с които ме зовеше. — Не можете да си представите как сте ми липсвали тук, в тази отвратителна дупка.

— О, липсвах ли ви? Щом съм ви липсвала, значи сте имали някаква работа за мене — например чорапи за кърпене.

Винаги подозирах Дженевра, че ме търси с определена користна цел.

— Заядлива и кисела както винаги — отвърна ми тя. — Не съм очаквала друго. Нямаше да сте вие, ако не ме бяхте ухапали. Но хайде, бабичко, знам, че както винаги, обичате кафето, а мразите кифлите. Готова ли сте да се разменим?

— Заповядайте.

И тя стори онова, което често правеше, за да ме умилостиви. Дженевра не обичаше сутрешната чаша кафе, защото го приготвяха твърде слабо и твърде горчиво за нейния вкус, но като всяка здрава ученичка много обичаше сутрешните кифли, които бяха още топли и много вкусни и които се даваха се даваха в определен брой на всяка от нас. За мен те бяха прекалено много и аз отстъпвах половината на нея, защото никога не успявах да изям всичките, макар мнозина да биха хапнали повече, отколкото им се полагаше; тя от своя страна понякога ми отстъпваше малко от своето кафе. Тази сутрин кафето ме зарадва. Не бях никак гладна, но бях измъчена от жажда. Не зная защо, предпочитах да отстъпвам хляба си именно на Дженевра, а не на някоя от другите, нито ми е ясно защо, когато две от нас трябваше да пият от същата чаша, както се случваше понякога — например като отивахме на дълга разходка в полето и спирахме да си починем в някой чифлик, — всякога уреждах да поделям с нея и обикновено й оставях лъвския пай от светлата бира, сладкото вино или прясното мляко. Тъй беше и тя го знаеше; и следователно, макар ежедневно да влизахме в препирни, никога не успявахме да се отчуждим една от друга.