Шарлот Бронте - Вийет

Но бях тъй разтреперана, че не можех да се облека; невъзможно ми бе да се закопчея и подкупих Розин да ми помогне. Розин обичаше подкупите, затова се постара; приглади и сплете косите ми като същинска фризьорка, нагласи дантелената ми яка, завърза панделката на шията ми — с две думи, свърши си работата като самата Сръчност, каквато можеше да бъде, когато поиска. След като ми връчи носната кърпичка и ръкавиците, тя взе свещта и ме поведе надолу. Но яз си бях забравила шала. Тя изтича горе да го донесе, а аз останах да я чакам във вестибюла с доктор Джон.

— Какво има, Люси? — запита той, като ме гледаше внимателно. — Пак сте развълнувана. Ха! Отново монахинята, тъй ли?

Но аз категорично отрекох. Ужасявах се да не би пак да ме заподозре, че виждах привидения. Ала той не ми повярва.

— Тя е била, сигурен съм — настоя доктор Джон. — Когато образът й премине пред очите ви, той оставя в тях един странен блясък и едно изражение, което не може да се сбърка с нищо друго.

— Не беше тя — настоях аз, защото наистина не я бях видяла.

— Старите симптоми са налице — твърдеше той, — бледността на лицето и онова, което се нарича „напрегнат“ израз.

Беше тъй настойчив, щото реших, че ще е по-добре да му кажа какво съм видяла. Естествено, той го изтълкува като по-различно въздействието на същата причина — оптическа измама, нервно заболяване и т. н. Нито за миг не му повярвах, ала не посмях да му противореча — лекарите са много упорити е непоклатими в своите сухи, материалистически убеждения.

Розин донесе шала и аз бях натикана в каретата.

Театърът беше пълен — претъпкан догоре. Там бяха кралските особи и благородниците. Дворците и богатските къщи бяха изсипали своите обитатели в гъстите и притихнали редове. Почувствувах се привилегирована, че се намирам тук, пред тази сцена. Копнеех да видя съществото, чийто прочут талант ме караше да очаквам толкова много. Питах се дали че оправдае славата си. Чаках, обхваната от странно любопитство, от чувства силни, но сдържани, чаках с приковано внимание. Тя бе явление от ония, каквито никога не бях виждала — голяма и нова планета, това бе тя, ала как изглеждаше? Очаквах я да изгрее.

Изгря в девет часа, в оная декемврийска нощ, видях я да се вдига над хоризонта. Все още можеше да грее с блед светлик и равна светлина, ала тази звезда клонеше към своя заник. Гледана отблизо, тя беше като хаос, като бездна, полуизтляла, една орбита нащърбена или по-скоро започнала да се нащърбява, едновременно горяща лава и гаснеща жар.

Чувала бях да наричат тази жена „некрасива“ и очаквах да видя костеливо тяло и невзрачно лице — нещо едро, недодялано, бледо. Онова, което видях, бе сянката на царствената библейска Вашти, прокудена от Ахасфер, — една кралица, някога красива като ден, сега пребледняла като здрача, проядена от огъня като восъчна свещ.

За известно време — всъщност доста продължително — аз я приемах само като жена, макар и необикновено, която се движеше властно и гъвкаво пред публиката. Постепенно осъзнах грешката си. Чакай! От нея се излъчваше нещо, неприсъщо нито за жената, нито за мъжа: във всяко нейно око се криеше по един дявол. Тези дяволски сили я притегляха надълбоко в трагедията, подкрепяха я — защото тя беше крехко създание, а с развихрянето на действието и нарастването на напрежението започнаха да я разтърсват неудържимо, със страстите на преизподнята! По правото й гордо чело изписаха думата „ад“. Изтръгнаха от гърлото й гласа на страданието. Сгърчиха царственото й лице в демонична маска. Тя се възправи пред нас олицетворение на убийството и на лудостта.

Това бе чудна гледка, могъщо откровение.

Това бе гледка низка, ужасяваща, аморална.

Мечоносци, пронизани, агонизиращи в кръвта си върху пясъка на арената, и бикове, които гонят изкормени коне, са по-приемлива гледка за публиката, по-леко се обхващат от смаяни я поглед, отколкото Вашти, разкъсвана от седем демона — демони, които разраняват и раздират обителта, която населяват, и не се оставят да бъдат прокудени.

Страданието разтърсваше тази повелителка на сцената и тя заставаше пред своите зрители, без да му се поддаде, без да го понася и без в крайна сметка да му се възпротиви; стоеше , заключена в борба, изпъната в съпротива. Стоеше не облечена, а обгърната от светла антична туника, стройна и добре сложена като скулптура. Кулитите, мимансът и подът, обвити в тъмночервено, я изтласкваха на преден план, бяла като алабастър, като сребро — като смъртта.