Шарлот Бронте - Вийет

Като разглеждах изражението му, копнеех да отгатна какво точно мисли и накрая му зададох въпрос, с който да го подтикна към отговор. При звука на гласа ми той се сепна като от сън, защото се бе замислил, и то дълбоко, за свои неща.

— Харесвате ли Вашни?

— Хмм! — долетя отговорът, не много ясен, но изразителен, а сетне по устните му премина някаква странна усмивка, дълбоко критична, едва ли не безсърдечна. Предполагам, че същества като тази актриса будеха у него именно безсърдечие. С няколко думи той ми изрази мнението и чувството си към Ванши. Преценяваше я като жена, а не като актриса. Присъдата му бе заклеймяваща.

Онази нощ беше вече отбелязана в книгата на моя живот не с бял, а с тъмночервен кръст. Но тя още не беше завършила и съдено било на страницата й да се впишат нови слова с неизтриваеми букви.

Към полунощ, когато трагедията се задълбочаваше към смъртната сцена и всички седяха, затаили дъх, когато дори и Греъм бе прехапал долната си устна, бе сгърчил чело и гледаше притихнал и поразен, когато целият театър се бе смълчал, когато всички очи се взираха в една точка, когато всички уши се вслушваха в един звук — виждаше се единствено бялата фигура, свита на един стол, да се разтърсва от сблъсъка с последния си, най-омразен, побеждаващ я враг — когато се чуваха единствено нейните стенания, въздишките й, бунтовното й хълцане, непримиримите й вопли, когато, както изглеждаше, една непреклонна воля, превиваща изнемощялото тленно тяло, го подтикваше да се впусне в бой с гибелта и смъртта, сражаваше се за всяка педя земя, продаваше всяка капчица кръв, отстояваше до последен дъх похищаването на човешките дарования, желаеше да вижда, да чува, да диша, да живее до последния момент, дори след мига, когато Смъртта повелява на всяко чувство и на всяка живинка „До тук, това е краят!“ — точно тогава зад кулисите се раздаде някакъв шум, натежал от прокобност, чу се тропот на крака, извисиха се гласове.

Какво става, запитаха се всички. Отвърна им пламък, мирис на изгоряло.

— Пожар! — викнаха от галерията.

„Пожар!“ Тази дума се поде, повтори се, заехтя наоколо, а после по-бързо, отколкото перото може да го изрази, настана паника, разтичаха се, заблъскаха се — настъпи сляп, егоистичен, жесток хаос.

А доктор Джон? Читателю, той все още е пред очите ме, обладан от спокойна смелост и сърдечно спокойствие.

— Зная, че Люси ще остане на мястото си — каза и ме погледна с присъщата му кротка доброта, с оная спокойна решителност, каквато излъчваше, когато седяхме в кроткия уют пред майчиното му огнище. Да — помолена по този начин, мисля, че бих останала на мястото си дори небето са се сгромолясаше над мене; но всъщност при подобни обстоятелства по инстинкт бих останала там, дори с цената на живота си не бих и мръднала, за да не го разтревожа, да не пречупя волята му, да не привличам вниманието му. Седяхме на първите редове в партера и само след няколко минути край нас започна ужасяваща, безразборна блъсканица.

— Колко подплашени са жените — каза той, — но ако мъжете и те не се бяха стреснали като тях, би могъл да се възроди редът. Грозна гледка. В този миг забелязвам поне петдесетина егоистични грубияни, които, ако бяха наблизо, с удоволствие бих свалил на земята. Виждам жени, които са по-смели от мъжете. Ей там има една- мили боже!

Докато Греъм говореше това, едно младо момиче пред нас, което безмълвно и неотстъпно се държеше за някакъв джентълмен, изведнъж бе изтръгнато от ръцете на своя пазител от някакъв грубиян и бе повлечено под нозете на тълпата. Греъм се втурна нататък, той е джентълменът, здрав мъж, макар и сивокос, обединиха усилията си, за да отблъснат навалицата. Главата и дългите коси на момичето се отпуснаха на рамото му, беше припаднала.

— Оставете я на мен, аз съм лекар — каза доктор Джон.

— Ако нямате дама с вас, тъй да бъде — долетя отговорът. — Дръжте я, аз пак ще пробивам път. Трябва да я изнесем на открито.

— Аз съм с дама — отвърна Греъм, но тя няма да ни бъде в тежест.

Той ме повика с очи, бяха ни разделили. Решена да стигна до него, аз проникнах през живата бариера, като се промушвах отдолу там, където не бях в състояние да си пробия път или да прескоча.

— Хванете се за мен и не се пускайте — нареди ми той; аз му се подчиних.

Нашият водач се оказа силен и ловък. Провираше се през плътната тълпа като клин. С търпение и усърдие накрая той проби стената от плът и кръв — плътна, разгорещена и задавяща — и ни изведе в свежата студена нощ.