Шарлот Бронте - Вийет

Януарският ден беше хаплив и мрачен, но аз си спомням, че излязох от класната стая, изтичах гологлава до дъното на дългата градина, и сетне тръгнах да се разхождам между голите храсти с напразната надежда, че пощальонът ще позвъни, докато съм далеч, и тъй ще си спестя болезнения трепет, който някакъв нерв или нерви, почти разкъсани от неуморимия зъб на моята идея-фикс, правеха вече непоносим. Разхождах се дотогава, докато вярвах, че няма да привлека внимание с отсъствието си. Увих глава в престилката и запуших уши, за да не чуя мъчителния звън, след който, знаех, за мене следваше мъртвешко мълчание, празен вакуум. Най-сетне се осмелих да вляза в първи клас — беше едва осем и половина и ученичките още ги нямаше. Първото, което видях, бе някакъв бял предмет на черното ми бюро. Значи пощата наистина бе дошла, без да я чуя. Розин бе посетила моята килия и като някой ангел бе оставила ярък знак за своето присъствие. Лъскавото нещо на бюрото наистина беше писмо, истинско писмо. Това успях да видя от три метра, а тъй като ми пишеше един-единствен човек, следователно беше от него. Не ме беше забравил. Изблик на благодарност вля нов живот в сърцето ми.

Приближих, наведох се и погледнах писмото, разтреперана, но уверена, че ще срещна познатия почерк. Съзрях, уви, букви, изписани от непозната ръка — блед, женски рисунък вместо решителен мъжки почерк. Тогава си казах, че съдбата е прекалено благосклонна към мен, и възкликнах гласно: „Това е жестоко!“

Ала преодолях и тази болка. Животът си е живот въпреки стрелите му. Очите, ушите и техните реакции си остават с нас, макар гледките, които радват, да им бъдат отнети завинаги и звуците, които утешават, да замлъкнат напълно.

Отворих плика, междувременно бях разпознала почерка. Писмото носеше адрес „Терасата“ и казваше следното:

„Мила Люси, раших да запитам какво е станало с теб през последните един-два месеца. Не се и съмнявам, че ще ти бъде лесно да разкажеш. Предполагам, че и ти като нас в «Терасата» си било много заета и много щастлива. Що се отнася до Греъм, професионалните му ангажименти се увеличават с всеки изминал ден. Толкова го търсят, толкова е зает, че се страхувам да не се главозамае. И тъй като към истински добра майка, правя всичко по силите си, да не му позволявам това; както знаех, от мен не чува ни една ласкателна дума. И все пак, Люси, той е чудесен, сърцето на майка му трепти от радост, когато го наблюдава. След като е тичал насам-натам през целия ден, като се е сблъсквал с петдесетина различни характери и се е справял със стотици капризи, бил е свидетел на жестоки страдания — а понякога, както му подхвърлям, сам е бил причинителят им, — вечер се връща при мен у дома в такова приятно настроение, щото имам чувството, че животът ми е съвсем противоположен на живота на другите и в тези януарски вечери моят ден изгрява в часа, когато за другите се спуща нощта.

Ала той все пак има нужда да бъде стяган, да бъде поправян и да бъде мъмрен, тъй че аз му правя тази услуга. Но момчето е много гъвкаво, трудно е да го разтърсиш както трябва. Когато вече мисля, че съм му натрила носа, той ми се отплаща с весели шеги. Всъщност ти го познаваш, знаеш всичките му пороци, а пък аз като някоя оглупяла старица съм седнала да те занимавам с него.

Що се отнася до мен, тук беше моят адвокат от Бретън, та двамата бяхме затънали до гуша в работа. Много ми се ще да върна за Греъм поне част от наследството, което баща му остави. Той ми се присмива за старанията, кара ме да се огледам и да видя, че печели достатъчно и за двама ни, и пита какво повече искала старата дама от онова, което вече имала; намеква ми за светлосини тюрбани, обвиняваме в стремежи да се кича с диаманти, да имам слуги в ливреи, да притежавам «хотел» и да бъда начело на модата в английската колония във Вийет.

Като споменах за светлосиния тюрбан, спомних си за миналата вечер и съжалявам, че не беше и ти при нас: върнал се беше много уморен, изпи си чая и с обичайната си дързост се тръшна в моя стол. За мое голямо удоволствие веднага заспа. (Помниш как ме подкача, че съм задрямвала — аз, която никога денем не склопвам очи.) докато спеше, аз го гледах, Люси, и си мислех колко е хубав! Каква глупачка съм, че толкова се гордея с него! Но всеки на мое място би сторил същото. Покажи ми друг, равен нему. Колкото и да се оглеждам, няма такъв в цял Вийет. Та реших да му изиграя една шега; донесох светлосиния тюрбан и много внимателно успях да украся челото му с тази величествена шапка. Уверявам те, никак не му стоеше лошо; приличаше на светлокос арабин. Обаче вече никой не може да го обвини, че е рижав; косите му са кестеняви — тъмно, лъскаво кестеняви. А като го наметнах и с големия си кашмирен шал, заприлича на същински млад бей, дей или паша — както предпочиташ.