Шарлот Бронте - Вийет

— Малко повече — още малко — помоли се тя, като докосна капризно ръката му до показалеца, за да го накара да наведе купата по-щедро и обилно. — Дъха ми на подправки и на захар, но не мога да го вкуся добре, китката ви е много стегната и вие сте много стегнат!

Той отстъпи, като прошепна сериозно:

— Не казвайте нито на мама, нито на Люси, че ще ми се скарат.

— А и аз също — отвърна тя, като промени и гласа си, и държането си в момента, когато бе отпила от течността, сякаш й бе подействувала като някакво отрезвително, което бе развалило магията на вълшебника. — То е всичко друго, но не и сладко. Горчиво е и горещо, накара ме да се задъхам. Вашата „стара октомврийска“ бе желана само докато бе забранена. Благодаря, не искам повече.

И с лек поклон, небрежен, но грациозен като танца й, тя се отдръпна от него и пристъпи към баща си.

Мисля, че бе казала истината. Седемгодишното дете все още се спотайваше в седемнадесетгодишната девойка.

Греъм загледа подире й малко смутено и малко учудено. Очите му я търсеха почти през цялата вечер, но тя като че ли не го забелязваше.

Когато се качвахме във всекидневната за чая, тя хвана ръката на баща си. Естественото й място сякаш бе до него, гледаше и слушаше само него. Той и мисис Бретън поддържаха разговора, а Полина бе най-внимателният им слушател, следеше всичко, което се казва, и ги караше да повтарят ту едно, ту друго от изреченото.

— А ти къде беше по това време, татко? И какво каза тогава? Разкажи на мисис Бретън какво се случи. — Тъй го подканяше да продължава.

Тя не се развесели повече, детинската игра бе изгаснала за тази вечер. Беше кротка, замислена и послушна. Приятно беше да се види как каза „лека нощ“. Държането й към Греъм бе изпълнено с достойнство; в леката й усмивка и в лекия поклон пролича контесата и Греъм се принуди да отвърне също тъй сериозно и леко да се поклони. Видях, че му е трудно да съчетае представите си за танцуващата фея и изисканата аристократка.

На другата сутрин, когато всички се бяхме събрали за закуска, все още потръпващи и свежи от измиването със студена вода, мисис Бретън издаде разпореждане никой, който не е задължен да излиза навън, да не напуща къщата през този ден.

И наистина това изглеждаше почти невъзможно. Преспи затъмняваха ниските прозорци на приземието, а навън небето и въздухът изглеждаха яростни и мъгливи, защото вятърът и снегът се срещаха в гневен двубой. Вече не валеше, но падналият сняг се вдигаше от земята, завърташе се в кратки съскащи вихрушки и биваше захвърлян долу в стотици фантастични форми.

Контесата подкрепи мисис Бретън.

— Татко не бива да излиза — заяви тя и премести стола до креслото на баща си. — Аз ще се грижа за него. Няма да ходиш в града, нали, татко?

— И да, и не — отвърна той. — Ако ти и мисис Бретън бъдете много мили с мене, Поли — добри и внимателни, ако ти се грижиш за мене извънредно любезно и не се отделяш нито за миг, може и да склоня да остана един час след закуската, за да разбера дали ще се укроти този бръснещ вятър. Но ето, не ми даваш закуска, не ми предлагаш нищо, оставяш ме да умра от глад.

— Бързо! Моля ви, мисис Бретън — замоли се Полина, — налейте кафето, докато аз се грижа за конт Дьо Басомпие в друго отношение. Откакто стана конт, той се нуждае от страшно много внимание!

Тя разряза и намаза с масло една дълга кифла.

— Ето, татко — заредих ти „пистолет“. Ето ти и мармалад, какъвто сме яли в Бретън и който ти смяташ за не по-лош от шотландския.

— И който ваше благородие искаше от мен за моето момче. Помниш ли това? — запита мисис Бретън. — Нима си забравила как идваше до лакътя ми, подръпваше ме за ръкава и прошепваше: „Моля, госпожо, нещо по-хубаво за Греъм — малко мармалад, мед или конфитюр?“

— Не, мамо — прекъсна я доктор Джон засмян, но поруменял, — не може да е било така. За мен тези неща не са били от значение.

— Така ли беше, Полина?

— Много ги обичаше — потвърди Полина.

— Не се стеснявай от това, Джон — успокои го мистър Хоум. — Аз ги обичам и до днес и винаги съм ги обичал. А Поли е показала здрав разум, като се е грижила за материалните удобства на своя приятел. Аз съм я учил на такива добри обноски и досега не я оставям да ги забрави. — Поли, подай ми едно резенче от този език.

— Заповядай, татко, но не забравяй, че се грижа за теб тъй всеотдайно само при условие, че си сговорчив и останеш в „Терасата“ през целия ден.

— Мисис Бретън — въздъхна контът, — искам да се отърва от дъщеря си — да я пратя в училище. Знаете ли някое добро училище?