Шарлот Бронте - Вийет

Отговорих, че ще трябва да се пита мадам и веднага ще се разбере. Тя обичаше да има англичанки за ученички.

— Ако вие, сър — додадох, — доведете мис Дьо Басомпие с вашата карета още днес следобед, уверявам ви, че Розин, портиерката, тозчас ще се озове на вашето позвъняване, а пък мадам, в това съм сигурна, ще сложи най-елегантните си ръкавици и ще слезе в салона, за да ви приеме.

— В такъв случай не виждам защо да отлагаме — отвърна мистър Хоум. — Мисис Хърт може да изпрати „вещите“ на нейно благородие там, Поли ще може да се захване с буквара още преди да е паднала нощта, а вие, мис Люси, сигурно няма да откажете да я наглеждате и да ми съобщавате как се учи. Надявам се, че сте доволна от решението, мис Дьо Басомпие?

Контесата се изкашля и поколеба.

— Мислех си — обади се тя, — че вече съм свършила с учението…

— Това показва колко погрешно можем да мислим. Аз съм на противното мнение, същото мислят и другите, които бяха свидетели на дълбоките ти познания за живота тази сутрин. Ах, моето момиченце, ти имаш още много да учиш, а татко ти трябва да те изучи много повече. Хайде, не ни остава друго, освен да опитаме с мадам Бек; а и времето се оправя, аз вече закусих…

— Но, татко!

— Какво има?

— Има една пречка.

— Не я виждам.

— Тя е огромна, татко, непреодолима. Голяма е колкото тебе и зимното ти палто с пряспата отгоре.

— И като тази пряспа лесно ще се стопи?

— Не, тя е от здрава, силна плът. Това си ти самият. Мис Люси, предупредете мадам Бек да не вярва на никакви приказки, че съм щяла да постъпвам при нея, защото накрая ще се окаже, че ще трябва да приеме там и татко; щом се закача с мене, тогава и аз ще го издам. Мисис Бретън и всички други слушайте. Преди пет години, когато бях дванадесетгодишна, той си внуши, че ме е разглезвал — че съм растяла неподготвена за живота и не знам още какво, че единственото, което можело да го успокои и задоволи, било да ме прати на училище. Аз плаках и тъй нататък, но господин Дьо Басомпие се оказа коравосърдечен, непоклатим и суров и така — постъпих в училище. Какво излезе? Татко и той, по най-чудесен начин тръгна на училище; през деня пристигаше, за да ме вижда. Мадам Егрьоду се сърдеше, но безполезно; накрая татко и аз бяхме изхвърлени от училището. Нека Люси да разкаже на мадам Бек за тази му особеност. Не е почтено да крием от нея какво я очаква.

Мисис Бретън запита мистър Хоум какво ще възрази на това. Тъй като не можа да се оправдае, той бе признат за виновен и Полина възтържествува

Но тя можеше да се държи не само весело и по детински. След закуската, когато двамата възрастни се оттеглиха — да разговарят, предполагам, за делата на мисис Бретън — и контесата, доктор Бретън и аз останахме за известно време сами, детинщините я оставиха; с нас двамата, които бяхме по-близо до нейната възраст, тя изведнъж се превърна в малка дама. Сякаш самото й лице стана друго, игривите изражения и откритият поглед, които, докато разговаряше с баща си, изписваха по страните й трапчинки и ги закръгляха, изчезнаха и тя стана замислена, с по-ясни и по-строги черти.

Греъм също забеляза промяната. Той постоя известно време край прозореца, загледан в снега. След малко приближи до огнището и подхвана разговор, но някак си смутено. Не съумяваше да намери подходящи теми; избираше ги уж внимателно, колебливо и съответно — несполучливо. Заговори объркано за Вийет — за жителите, забележителностите и за сградите. Мис Дьо Басомпие му отвръщаше съвсем по женски — интелигентно, не безлично; понякога интонация, поглед, жест, по-скоро оживени и прибързани, отколкото отмерени и достопочтени, все още издаваха малката Поли; но от нея все пак се излъчваше така прелестна изисканост, такава спокойна и очарователна изящност и те тъй прикриваха и омаловажаваха незначителните й странности, че човек, по-нечувствителен от Греъм, не би се осмелил да ги сметне за уязвимост, която позволява по-голяма близост.

Но при все че бе някак си смирена и непривично укротена, доктор Бретън я наблюдаваше неотлъчно. Не му убягна ни една от проявите й на несдържаност и неувереност. Не пропусна ни едно от неовладените й движения, колебливост във фразата, неяснота в произношението. Понякога, като говореше по-бързо, тя все още фъфлеше, но веднага поруменяваше и старателно, много внимателно, също тъй очарователно като незначителна грешка, повтаряше думата ясно.

Всеки път, щом станеше това, доктор Бретън се усмихваше. Постепенно, докато разговаряха, напрежението и от двете страни се разсея; ако общуването бе продължило, предполагам, скоро щяха да се сприятелят. По лицето на Полина вече се връщаше красивата сърдечна усмивка, тя изфъфли веднъж и забрави да се поправи. Що се отнася до доктор Джон, не зная точно как се промени той, но се промени. Не стана по-весел — в очите му, в израза му не се четеше предизвикателство, но изглежда, доби самочувствие, стана по-словоохотлив , гласът му доби мекота. Преди десет години тези двамата винаги намираха какво да си говорят. Изминалото десетилетие ги бе направило по-опитни в живота, обогатило бе умовете им; освен това съществуват характери, които си влияят един на друг така, че колкото повече общуват, толкова повече намират какво да си кажат. Общуването им прераства в привличане, привличането — в неразделна привързаност.